— Скоро ли ще бъде свикана тя? — попита Пентуер.
— Засега още няма причина. Ще се опитам най-напред да обуздая побуялото биче с помощта на бащината ръка на негово величество… Ще бъде жалко за момчето, защото е много способно и буйно като южния вятър. Само че ако вятърът, вместо да отвее неприятелите на Египет, почне да поваля неговата пшеница и да изтръгва палмите…
Министърът замлъкна, а свитата му потъна в тъмната алея с високи дървета, която водеше към Мемфис.
В това време Рамзес пристигаше в двореца на фараона.
Дворецът се издигаше на един хълм вън от града, сред парк, в който растяха чудни дървета: боабаби от юг, кедри, борове и дъбове от север. Благодарение на изкуството на градинарите те живееха по няколко десетки години и достигаха значителна височина.
Сенчестата алея водеше нагоре към портата, която беше висока колкото триетажна сграда. От двете страни на тая порта се издигаха грамадни сгради, подобни на кули, с форма на пресечена пирамида; всяка от тия сгради беше широка четиридесет крачки и висока пет етажа. Нощем те изглеждаха като две огромни шатри от пясъчник. Тия чудновати здания имаха плоски покриви с квадратни прозорчета на приземието и етажите. От върха на едната пирамида стражата наблюдаваше земята, а от другата дежурен жрец наблюдаваше звездите.
Надясно и наляво от тия кули, наричани пилони, се простираха стени или по-скоро дълги едноетажни постройки с тесни прозорци и плосък покрив, по който се движеха насам-натам часовои. От двете страни на главната порта се издигаха две статуи, чиито глави достигаха първия етаж; пред тия статуи също ходеха часовои.
Когато, придружен от няколко конници, престолонаследникът приближи двореца, постът го позна въпреки тъмнината. След миг от пилона изтича някакъв дворцов служител с бяла пола, тъмна наметка и перука, която беше толкова голяма, че по-скоро приличаше на качулка.
— Дворецът е вече затворен, нали? — попита князът.
— Ти каза истината, достойни господарю — отвърна служителят. — Негово величество облича боговете за сън.
— А после какво ще прави?
— Ще благоволи да приеме министъра на войната Херхор.
— След това?…
— След това негово величество ще гледа балет в голямата зала, после ще се изкъпе и ще прочете вечерните си молитви.
— Не е ли наредено да бъда приет и аз? — попита престолонаследникът.
— Утре след военния съвет.
— А цариците какво правят?
— Първата царица се моли в стаята на умрелия си син, а вашата достойна майка приема финикийския посланик, който й е донесъл дарове от жените на град Тир.
— Има ли и момичета?
— Имало няколко. Всяка носела скъпоценности на стойност десет таланта.
— А кой броди по това време там с факли? — рече князът и посочи с ръка надолу към парка.
— Смъкват от дървото брата на ваше достойнство, който седи там от обед.
— И не иска да слезе?
— Не, сега ще слезе, защото при него отиде смешникът на първата царица и му обеща да го заведе във винопродавницата, където се събират и пият парасхитите13.
— А за днешните маневри чули ли сте вече нещо?…
— Говореха в министерството, че щабът бил отрязан от корпуса.
— И какво още?
Служителят се поколеба.
— Говори каквото си чул.
— Чухме още, че по тоя повод ваше достойнство сте заповядали да ударят петстотин тояги на един офицер и да обесят водача.
— Всичко е лъжа!… — полугласно каза един от адютантите на престолонаследника.
— Войниците също говорят помежду си, че това трябва да е лъжа — отвърна по-смело служителят.
Престолонаследникът обърна коня и се отправи към долната част на парка, където се намираше неговият малък дворец. Всъщност това беше павилион на два етажа, изграден от дърво с форма на огромен куб, с две веранди върху множество стълбове — долна и горна, които обграждаха в кръг сградата. Вътре горяха светилници, та можеше да се види, че стените са от ажурена дърворезба. Завеси от пъстра тъкан предпазваха жилището от вятъра. Покривът и на тая постройка беше плосък, с парапет наоколо; върху него имаше няколко шатри.