Владетелят на Египет Рамзес XII беше на около шестдесет години, с повехнало лице. Носеше бяла тога, на главата си имаше червено-бяла шапка със златна змия, а в ръка — дълъг жезъл.
Щом се появи шествието, всички паднаха ничком. Само Патрокъл, като варварин, се задоволи с нисък поклон, а Нитагер се отпусна на едно коляно, но веднага стана.
Лектиката спря пред балдахина, под който върху подиума беше тронът от абаносово дърво. Фараонът слезе бавно от лектиката, плъзна поглед по присъствуващите, а после седна на трона и се загледа в корниза на залата, върху който беше нарисувана розова топка със светлосини криле и зелени змии.
Надясно от фараона застана върховният писар, отляво — съдия с жезъл, и двамата с огромни перуки.
По даден от съдията знак всички седнаха или коленичиха на пода, а писарят се обърна към фараона:
— Господарю наш и могъщи владетелю! Вашият слуга Нитагер, великият пазител на източната граница, е пристигнал, за да ви отдаде чест; той е донесъл данъка от покорените народи; ваза от малахит, пълна със злато, триста вола, сто коня и благовонно дърво тешеп.
— Това е мизерен данък, господарю — обади се Нитагер. — Истински съкровища бихме могли да намерим край Ефрат. Там на надменните, но още слаби владетели трябва да припомним времената на Рамзес Велики.
— Отговори на моя слуга Нитагер — обърна се фараонът към писаря, — че думите му ще бъдат взети под внимание. А сега го питай какво мисли за военните способности на моя син и наследник, с когото е имал честта да се срещне вчера при Пи-Байлос.
— Нашият владетел, господар на девет народа, те пита, Нитагер… — започна писарят.
Внезапно, за най-голямо възмущение на царедворците, военачалникът отговори рязко:
— Сам чувам какво казва моят господар… Когато той се обръща към мене, негова уста може да бъде само престолонаследникът, а не ти, върховни писарю.
Писарят погледна с ужас към смелия Нитагер, но фараонът се обади:
— Истината говори моят верен слуга Нитагер.
Министърът на войната се поклони.
Съдията съобщи на всички присъствуващи жреци, служители и гвардейци, че могат да излязат на двора и като се поклони заедно с писаря към трона, пръв напусна залата. В нея останаха само фараонът, Херхор и двамата военачалници.
— Склонете ухо, владетелю, и изслушайте жалбите ми — започна Нитагер. — Тая сутрин жрецът-служител, който бе дошъл по ваша заповед да ми намаже косата, ми каза, като идвам при вас, да си събуя сандалите в преддверието. А пък известно е не само в Горен и Долен Египет, но и на хетите, и в Либия, и във Финикия, и в страната Пунт, че преди двадесет години вие ми дадохте право да се явявам пред вас със сандали.
— Ти говориш истината — рече фараонът. — В моя двор са се прокраднали нередности…
— Заповядай само, владетелю, и моите ветерани веднага ще въдворят ред… — подхвана Нитагер.
По даден от министъра на войната знак притичаха няколко слуги: един донесе сандали и обу Нитагер, други сложиха пред трона скъпи столове за министъра и военачалниците.
Когато тримата сановници седнаха, фараонът попита:
— Кажи ми, Нитагер, смяташ ли, че моят син ще стане пълководец?… Но ми кажи самата истина.
— Кълна се в Амон от Тива и в славата на моите прадеди, в чиито жили е текла владетелска кръв, че Рамзес, вашият наследник, ще стане велик пълководец, ако му позволят боговете — отвърна Нитагер. — Той е съвсем млад, още момче, но въпреки това с голямо умение съсредоточи полковете, екипира ги и им улесни похода. Но най-много ми хареса това, че не изгуби самообладание, когато му пресякох пътя, а поведе хората си в атака. Той ще бъде пълководец и ще победи аси-рийците, които трябва да бъдат бити сега, ако не искаме внуците ни да ги видят на Нил.
— Какво ще кажеш ти, Херхор? — попита фараонът.
— Що се отнася до асирийците, мисля, че достойният Нитагер много рано е започнал да се страхува от тях. Ние не сме излекували още раните си от миналите войни и трябва добре да укрепнем, преди да почнем нова — каза министърът. — Колкото до престолонаследника, Нитагер е прав, като каза, че младежът притежава способностите на пълководец: предпазлив е като лисица и смел като лъв. Въпреки това вчера направи много грешки…
— Кой от нас не ги е правил!… — намеси се Патрокъл, който мълчеше досега.
— Престолонаследникът — продължи министърът — умело предвождаше главния корпус, но изостави щаба си и поради това пътувахме толкова бавно и в безпорядък, че Нитагер можа да ни пресече пътя…
— Може би Рамзес е разчитал на ваше достойнство? — обади се Нитагер.