Въпреки смиреното си държане князът хапеше устни и стискаше пестници.
— Херхор е мой верен слуга и твой приятел. Благодарение на неговото застъпничество ти стана престолонаследник. Аз съм тоя, който не поверява корпуса на млад военачалник, щом той е позволил да бъде отрязан от своята армия.
— Аз се съединих с нея!… — отвърна потиснат престолонаследникът. — Не друг, а Херхор заповяда да се заобиколят двата бръмбара…
— Значи, искаш един жрец да пренебрегва религията пред войската?
— Татко — прошепна Рамзес с разтреперан глас, — за да не се попречи на бръмбарите, беше засипан един новостроящ се канал и бе убит човек.
— Тоя човек сам е посегнал на себе си.
— Но по вина на Херхор.
— В полковете, които така умело си съсредоточил при Пи-Байлос, тридесет души са умрели от умора, а няколкостотин са болни.
Князът наведе глава.
— Рамзес — продължи фараонът, — с устата ти не говори държавен сановник, загрижен за всички канали и за живота на работниците, а разгневен човек. А гневът не живее в мир със справедливостта, както ястребът не живее с гълъба.
— О, татко — избухна престолонаследникът, — ако аз съм разгневен, то е само защото виждам лошите чувства на Херхор и на жреците към мене…
— Та ти сам си внук на първожрец… жреци са те учили… Ти познаваш тайните им по-добре от всеки друг княз…
— Опознах тяхната ненаситна гордост и жажда за власт. А аз съм решил да ги усмиря… затова още отсега са ми врагове… Херхор не иска да ми даде дори корпус, защото предпочита да управлява цялата армия…
Като изрече тия непредпазливи думи, престолонаследникът сам се уплаши. Но владетелят вдигна към него ясния си поглед и отвърна спокойно:
— Армията и държавата управлявам аз. Аз издавам всички заповеди и присъди. На тоя свят аз съм везна на Озирис и сам претеглям постъпките на моите слуги: на престолонаследника, на министъра или на простолюдието. Няма да е много далновиден тоя, който смята, че не познавам всички мерки.
— Все пак, татко, ако беше видял със собствените си очи хода на маневрите…
— Може би щях да видя военачалника — прекъсна го фараонът, — който в решителния момент тича из храстите подир някакво еврейско момиче. Но аз не искам да зная за такива глупости.
Князът се хвърли в краката на баща си и прошепна:
— Тутмозис ли ти каза това, господарю?…
— Тутмозис е хлапе като тебе. Той вече прави дългове като началник на щаба на корпуса „Менфи“ и си мисли, че окото на фараона няма да забележи неговите постъпки в пустинята.
СЕДМА ГЛАВА
Няколко дни по-късно княз Рамзес беше извикан пред лицето на достопочтената си майка, царица Никторис, която беше втора жена на фараона, но сега заемаше най-високо положение между жените в Египет.
Боговете не бяха сбъркали, предопределяйки я за майка на владетел. Тя бе висока, доста пълна и въпреки своите четиридесет години все още красива. Нейните очи, лице и цялата й фигура бяха изпълнени с такова величие, че дори когато вървеше без свита, в скромно одеяние на жрица, хората свеждаха глави пред нея.
Царицата прие сина си в своя кабинет, облицован с фаянсови плочки. Седеше на инкрустиран стол под една палма. В краката й върху столче лежеше малко кученце; от другата страна беше коленичила черна робиня с ветрило. Царската съпруга беше загърната с прозрачна мантия, извезана със злато, а върху перуката си носеше диадема във формата на лотос, украсена със скъпоценни камъни.
Когато князът се поклони ниско, кученцето го подуши и отново си легна, а царицата кимна и попита:
— Защо си искал да ме видиш, Рамзес?
— Още преди два дни, майко…
— Знаех, че си зает. Но днес и двамата имаме време и мога да те изслушам.
— Майко, ти така говориш с мене, сякаш ме лъха силният вятър на пустинята и аз нямам смелост да изкажа молбата си.
— Сигурно са ти нужни пари. Рамзес стеснително наведе глава.
— Голяма сума ли ти трябва?
— Петнадесет таланта…
— О, богове! — извика майката. — Та нали преди няколко дни ти платиха от съкровищницата десет таланта?… Разходи се, моето момиче, из градината, сигурно си уморена — обърна се царицата към черната робиня, а когато остана насаме със сина си, попита княза:
— Значи, твоята еврейка е толкова алчна?
Рамзес се изчерви, но вдигна глава.
— Ти знаеш, мамо, че не е така — отвърна той. — Но аз обещах награда на войската и… не мога да я дам!…
Царицата го разглеждаше със спокойна гордост.
— Колко е лошо — обади се тя след малко, — когато синът взема решения, без да се посъветва с майка си. Като имах пред вид твоята възраст, смятах да ти дам една финикийска робиня, изпратена ми от Тир, с десет таланта зестра. Но ти предпочете еврейката.