— Почакай. Трябва най-напред да попитам управляващия именията колко ми носят годишно тия чифлици.
— Защо ще си правите толкова труд, ваше височество?… Какво знае управителят?… Той не знае нищо, повярвайте на честния финикиец. Всяка година реколтата е различна и доходът различен… Аз може да загубя от тая сделка, а тогава управителят няма да ми върне загубата…
— Но знаеш ли, Дагон, мене ми се струва, че тия имения дават много по-голям доход от десет таланта годишно…
— Не искате ли да ми повярвате, княже? Добре! По ваша заповед аз мога да се откажа от именията в Сее… Все още ли не вярвате на моето чисто сърце?… Тогава ще отстъпя и Себт-Хет… Но защо ни е управителят? Той ли ще ви учи на ум?… О, Асторет! Аз ще загубя съня и апетита си, ако някакъв си там управител, подчинен, и роб, посмее да учи моя милостив господар. Трябва само писар, който да напише, че вие, най-достойни господарю, ми давате под аренда за три години именията в тая, тая и тая област. Необходими са още шестнадесет свидетели, че съм бил удостоен с такава чест от страна на княза. Но защо служителите ще трябва да знаят, че господарят им заема от мене пари?…
Отегченият престолонаследник вдигна рамене.
— Утре — рече той — донеси пари и доведи писар и свидетели. Аз не искам да мисля за това.
— Ето, това са мъдри слова! — извика финикиецът. — Да живеете вечно, достойни господарю!…
ДЕВЕТА ГЛАВА
В едно от предградията на Мемфис, на левия бряг на Нил, се намираше чифликът, който престолонаследникът бе предоставил за жилище на Сара — дъщеря та на евреина Гедеон.
Имението обхващаше около двеста декара земя, която образуваше неголям квадрат; той се виждаше от покрива на къщата като на длан. Чифликът се намираше на хълм и бе разделен на четири тераси. Двете най-ниски и най-големи тераси Нил винаги заливаше и бяха предназначени за отглеждане на зърнени храни и зеленчуци. Върху третата тераса, която не винаги биваше заливана от водите, растяха палми, смокини и други овощни дървета. Четвъртата, най-високата тераса, представляваше градина, засадена с маслини, лози, орехи и питомни кестени, сред които се намираше къщата.
Сградата беше двуетажна, дървена и, както обикновено по тия места, имаше тераса, върху която се издигаше платнена шатра. Долу живееше чернокож роб на Рамзес, а горе — Сара със своята сродница и прислужница Тафет. Къщата беше заобиколена с ограда от непечени тухли, а на известно разстояние от оградата имаше постройки за добитък, за ратаите и надзирателите.
Стаите на Сара не бяха големи, но изящно мебелирани. Подът беше покрит с килими, по вратите и прозорците висяха завеси на разноцветни ивици. Имаше и покрити с резба легла и столове, инкрустирани сандъци за дрехи, трикраки и еднокраки масички, а върху тях вази с цветя, тънки и високи кани за вино, красиви кутийки със стъкълца парфюм, златни и сребърни канчета и чаши, фаянсови съдове, бронзови свещници. Всяка, дори най-дребната, вещ или съдинка от тая покъщнина беше украсена с резба или с цветни рисунки, а всяка дреха — с бродерия или ресни.
Десет дни вече Сара живееше в това уединено място; от страх и срам тя се криеше от хората, та почти никой от слугите в чифлика не я виждаше. В стаята си със спуснати завеси на прозорците тя шиеше, тъчеше платно на малък стан или плетеше венци от цветя за Рамзес. Понякога се прокрадваше на терасата, повдигаше предпазливо платното на шатрата и надничаше към Нил, осеян с лодки, в които весларите пееха весели песни. Или вдигаше очи и гледаше тревожно сивите пилони на царския дворец, който се издигаше мълчалив и мрачен на отвъдния бряг на реката. Тогава отново побягваше при работата си и повикваше Тафет.
— Стой тук, лельо — казваше тя, — какво правиш долу?…
— Градинарят донесе плодове, а от града пратиха хляб, вино, птици; трябваше да ги приема.
— Стой тук и разговаряй с мене, защото ме е страх.
— Какво глупавичко дете си ти! — отвръщаше засмяно Тафет. — И мен първия ден страхът ме дебнеше от всеки ъгъл, но откак излязох зад оградата, всичко мина. От кого да се боя тук, където всички падат на колене пред мен? А пък пред теб — сигурно ще застават с главата надолу!… Излез в градината, тя е хубава като рай… Погледни към нивите, където прибират пшеницата… Седни в украсената с резба лодка. Нейните гребци чезнат от копнеж да те видят и да те разходят по Нил…
— Страх ме е…
— От какво?
— И аз не зная. Докато шия, мисля, че се намирам в нашата долина и че всеки миг ще влезе баща ми. Но когато вятърът повдигне завесата на прозореца и погледна отвисоко тая огромна… огромна страна, струва ми се… знаеш ли какво?… Че ме е грабнал орел и ме е отнесъл в гнездото си, върху скала, откъдето не може да се слезе…