Сара трепна още по-силно.
— Не искам… не искам! — извика тя. — Друг ден излязох вечер, ей там, между маслиновите дървета. Изведнъж от една странична пътека се показаха като сенки две жени… Уплаших се и поисках да избягам… Но едната от тях, по-младата и по-ниската, ме хвана за ръката и каза: „Не бягай, искаме да те видим…“ А втората, по-възрастна и по-висока, застана на няколко крачки от мене и ме погледна в очите… Ах, татко, помислих, че ще се превърна в камък… Каква беше тая жена… какъв беше тоя поглед!…
— Кои може да са били? — попита Гедеон.
— По-възрастната приличаше на жрица.
— И нищо ли не ти каза?
— Нищо. Едва когато си тръгнаха и се скриха зад дърветата, като че ли чух гласа на по-възрастната, която издума само тия думи: „Наистина е красива…“
Гедеон се замисли.
— Възможно е — каза той — да са били някои високопоставени жени от двореца…
Слънцето вече залязваше, а по двата бряга на Нил се събираха големи тълпи хора и чакаха нетърпеливо сигнала за прииждането на реката, което наистина беше закъсняло. От два дни вече духаше вятър откъм морето и реката позеленя: слънцето бе отминало звездата Сотис17, но в кладенеца на жреците в Мемфис водата не се издигна дори с един пръст. Хората се бяха разтревожили още повече, защото според вестите в Горен Египет прииждането вървяло правилно и дори имало изгледи то да бъде много добро.
— Какво тогава му пречи при Мемфис? — питаха се загрижените земеделци, очакващи с копнеж сигнала.
Когато на небето се показаха звезди, Тафет покри масата в трапезарията с бяла покривка, сложи седмосвещника със запалени свещи, нареди столовете и съобщи, че веднага ще поднесе празничната съботна вечеря.
Тогава Гедеон покри главата си и като вдигна над масата двете си ръце, заговори с оправен към небето поглед:
— Боже на Аврааме, Исаака и Якова, ти, който изведе нашия народ от египетската земя, който даде отечество на робите и изгнаниците, който сключи вечен съюз със синовете на Юда… Боже Йехова, боже Адонаи, позволи ни да приемем без грях плодовете на враждебната земя, изтръгни ни от тъгата и страха, в които потънахме, и ни върни при бреговете на Йордан, които напуснахме за твоята слава…
В тоя момент иззад оградата се чу глас:
— Негово достойнство Тутмозис, най-верният слуга на негово величество и на престолонаследника…
— Да живее вечно!… — обадиха се няколко гласа от градината.
— Негово достойнство — започна пак първият глас — изпраща поздравите си на най-прелестната роза на Ливан!
Когато гласът млъкна, прозвучаха звуци на арфа и флейта…
— Музика!… — извика Тафет и плесна с ръце. — Ще празнуваме съботата с музика…
Сара и баща й, отначало уплашени, се разсмяха и седнаха на масата.
— Нека си свирят — каза Гедеон, — няма да си загубим апетита от музиката им.
Флейтата и арфата изсвириха един пасаж, след това запя тенор:
„Ти си най-красивото от всички момичета, които се оглеждат във водите на Нил. Косата ти е по-черна от перата на гарван, очите ти гледат по-нежно от очите на сърна, която тъжи за своето сърненце. Снагата ти е като ствол на палма, а лотосът би завидял на твоята прелест. Гърдите ти са като гроздове, от чийто сок се опиват царете…“
Отново се обадиха флейтата и арфата, а след тях песента продължи:
„Ела и легни в градината. Слугите ще ти поднесат безброй блюда и най-различни напитки. Ела, ще отпразнуваме тази нощ и зората, която ще настъпи след нея. В моята сянка, в сянката на смокинята, която ражда сладки плодове, твоят любим ще легне от дясната ти страна; а ти ще го опияниш и ще бъдеш послушна на всичките му желания…“
Флейтата и арфата прозвучаха отново, а след тях — песента:
„Аз съм мълчаливият разум, никога не приказвам за това, което виждам, и не развалям сладостта на своите плодове с празна бъбривост…“18
ДЕСЕТА ГЛАВА
Внезапно песента секна, заглушена от шума и тропота на тичаща тълпа.
— Неверници!… Врагове на Египет! — викаше някой. — Вие пеете, когато всички сме потънали в грижи, и славите еврейката, която с магиите си спря прииждането на Нил.
— Горко ви! — изкрещя друг в отговор. — Вие тъпчете земята на престолонаследника… Смърт ще ви постигне и вас, и вашите деца!…
— Ще си отидем, но нека излезе еврейката, да й кажем за нашата неправда…
— Да бягаме!… — викна Тафет.
— Къде? — попита Гедеон.
— В никакъв случай! — отвърна Сара, а кроткото й личице пламна от негодувание. — Нима аз не принадлежа на престолонаследника, пред когото тия хора падат ничком?