В това време осветената лодка на престолонаследника преплава на отвъдния бряг сред възгласи и пес-нопения. Същите хора, които преди малко искаха да нахлуят във вилата на княза, сега падаха ничком или се хвърляха във водата, за да целуват греблата или лодката, която возеше сина на владетеля.
Весел, в светлината на факлите, Рамзес влезе в дома на Сара, придружен от Тутмозис. Като го видя, Гедеон се обърна към Тафет:
— Много ме е страх за дъщеря ми, но още по-малко бих желал да се срещам с нейния господар…
Той прескочи зида и тръгна в тъмнината през градината и нивите към Мемфис. На двора Тутмозис извика:
— Поздравявам те, хубавице Сара!… Надявам се, че ще ни посрещнеш добре заради музиката, която ти изпратих…
Сара се появи на прага с превързана глава, като се опираше на негъра и слугинята.
— Какво значи това? — попита изумен князът.
— Ужасни работи!… — извика Тафет. — Езичници нападнаха твоя дом, а един удари Сара с камък…
— Какви езичници?…
— Ами такива… египтяни! — обясни Тафет. Князът я изгледа с презрителен поглед, но веднага изпадна в бяс.
— Кой удари Сара? Кой хвърли камъка?… — извика той и хвана негъра за рамото.
— Ония там, дето са на брега… — отговори робът.
— Хей!… Стража!… — кресна разгневено князът. — Да се въоръжат всички хора от чифлика и да се настигне тая паплач!…
Негърът грабна отново големия си топор, пазачите започнаха да викат ратаите от постройките, а неколцината войници от свитата на княза бързешком заопра-вяха мечовете си.
— За бога, какво искаш да правиш?… — прошепна Сара и увисна на врата на княза.
— Желая да отмъстя за тебе — отвърна той. — Който напада моята собственост, напада самия мен…
Тутмозис побледня и поклати глава.
— Слушай, господарю. — обади се той, — как ще познаеш в нощта и сред тълпата кои са извършили нападението?
— Все ми е едно… Тълпа го е извършила, тълпата ще отговаря…
— Нито един съдия няма да отсъди така. А ти трябва да помниш, че ще бъдеш върховен съдия — опита се да го убеждава Тутмозис…
Престолонаследникът се замисли, а приятелят му продължи:
— Помисли, какво ще каже утре нашият господар, фараонът?… И каква радост ще зацари между враговете на Египет от изток и запад, ако чуят, че престолонаследникът е нападнал нощем своя народ едва ли не пред царския дворец.
— Ех, ако ми дадеше баща ми поне половината от армията, завинаги биха замлъкнали нашите врагове от всички посоки на света!… — прошепна князът и удари крак о земята.
— Най-сетне… припомни си оня селянин, който се обеси… Ти го съжаляваше, защото бе умрял невинен, а днес… Нима ти сам искаш да убиваш невинни?…
— Стига! — прекъсна го глухо престолонаследникът. — Гневът ми е като гърне, пълно с вода… Горко на тоя, върху когото се излее… Да влезем в къщи…
Тутмозис се дръпна уплашен. Князът хвана Сара за ръка и се качи с нея на горния етаж. Настани я при масата, на която стоеше недовършената вечеря, и като доближи един свещник, смъкна превръзката от главата й.
— Ах — извика той, — та това дори не е рана, а само синина.
След това разгледа Сара внимателно.
— Никога не съм помислял, че можеш да имаш синина… Това много променя лицето…
— Значи, не ти харесвам вече?… — тихо попита Сара и вдигна към него големите си, пълни с тревога очи.
— Ах, не!… Всъщност това ще мине.
После той извика Тутмозис и негъра, на когото заповяда да му разкаже какво се бе случило вечерта.
— Той ни защити — каза Сара. — Застана с топора на вратата…
— Така ли постъпи?… — обади се князът към роба и го погледна проницателно в очи.
— Нима, господарю, можех да позволя чужди хора да нахлуят в дома ти?
Князът го потупа по къдравата глава.
— Ти си постъпил като храбрец — каза той. — Подарявам ти свободата. Утре ще получиш възнаграждение и можеш да се завърнеш при своите хора.
Негърът се олюля и потърка очите си, бялото на които бляскаше. Внезапно той се хвърли на колене, удари чело в пода и извика:
— Не ме отпъждай, господарю!…
— Добре — отговори престолонаследникът. — Ще останеш при мене, но като свободен войник. Точно такива ми трябват — добави, като погледна Тутмозис. — Той не умее да приказва както пазачът на книгохранилището, но е готов да се бие…