— От два месеца — отвърна надзирателят.
— И още дълго ли ще трае това?
— Още един месец.
— Какво е сторил?
— Обидил един чиновник, който събирал данъци. Князът се обърна и видя друга група жени и деца.
Между тях имаше и един стар човек.
— Това затворници ли са?
— Не, достойни господарю. Това е семейството на престъпник, който ще бъде удушен… Ето, водят го вече към килията… А те чакат да приберат трупа му — каза надзирателят.
После се обърна към групата и рече:
— Още малко търпение, мили хора, ей сега ще получите трупа.
— Много ти благодарим, благородни господарю — отвърна старият човек, навярно баща на осъдения. — Излезли сме от къщи още снощи, ленът ни остана на нивата, а пък реката приижда!…
Князът побледня и се спря.
— Знаеш ли — обърна се той към надзирателя, — че имам право да помилвам?
— Да, ерпатре — отговори надзирателят и се поклони, а после добави: — Според законите, като спомен за пребиваването ти на това място, сине на слънцето, осъдените за нарушение на религията или на държавния ред, но с добро поведение затворници трябва да получат помилване. Списък на тия хора ще бъде представен пред вашите нозе в срок от един месец.
— А тоя, когото ще удушат сега, няма ли право да се възползува от моята милост?
Надзирателят разпери ръце и се поклони мълчаливо.
Тръгнаха по-нататък. Минаха през няколко двора. В дървени клетки върху голата земя седяха натъпкани осъдените на затвор престъпници. В една от сградите се чуваха ужасни викове: биеха някого, за да изтръгнат признания.
— Искам да видя обвинените в нападението срещу моя дом — каза дълбоко развълнуван престолонаследникът.
— Те са повече от триста души — отвърна надзирателят.
— Подберете няколко, които по ваше мнение са най-виновни, и ги разпитайте в мое присъствие. Не желая обаче да знаят кой съм.
Отвориха помещението, в което се водеха следствията, и престолонаследникът влезе вътре. Той накара следователя да заеме обикновеното си място, а сам седна зад една колона.
След малко обвиняемите почнаха да влизат поединично. Всички бяха страшно отслабнали, с дълги бради и коси, а очите им изразяваха състояние на някаква тиха лудост.
— Дутмоз — обърна се следователят към един от тях, — разкажи как нападнахте дома на достойния ерпатър?
— Ще кажа истината, както пред съда на Озирис. Това стана вечерта в деня, когато трябваше да почне прииждането на Нил. Жена ми каза: „Ела, старо, да се изкачим на хълма; оттам може по-добре да се види сигналът от Мемфис.“ И ние се изкачихме на хълма, откъдето по-лесно може да се види сигналът от Мемфис. Тогава при жена ми се приближи някакъв войник и й каза: „Ела с мене в оная градина, там ще намерим грозде, пък и нещо друго.“ И жена ми отиде в градината с тоя войник, а аз изпаднах в силен гняв. Надничах през зида, но не мога да кажа дали са хвърляли камъни, защото поради дърветата и тъмнината не видях нищо.
— Ами ти как можа да пуснеш жена си с тоя войник? — попита следователят.
— Прощавайте, ваше достойнство, но какво можех да направя? Ами че аз съм само селянин, а той военен, войник на негово величество…
— А видя ли жреца, който ви говори? — Това не беше жрец — отвърна селянинът дълбоко убеден. — Това сигурно беше сам бог Нум, защото излезе от стъблото на едно смокиново дърво и имаше глава на овен.
— Ти видя ли, че беше с глава на овен?
— Прощавайте, но аз не помня много добре дали съм видял, или така приказваха хората. Очите ми бяха помътени от безпокойство за моята жена.
— Ти хвърля ли камъни в градината?
— Защо да хвърлям, повелителю на живота и смъртта? Ако улучех жена си, щях да си създам тревоги за цяла седмица, а ако ударех войника, такъв юмрук щях да получа в корема, че езикът ми би изскочил. Ами че аз съм само селянин, а той войник на безсмъртния ни господар.
Престолонаследникът направи знак иззад колоната. Изведоха Дутмоз, а въведоха Анупа. Той беше нисък селянин и по гърба си още имаше белези от ударите.
— Кажи, Анупа — започна отново следователят, — как стана нападението на градината на престолонаследника?
— Око на слънцето — отвърна селянинът, — блюдо на мъдростта, ти знаеш най-добре, че аз не съм участвувал в нападението. При мене само дойде един съсед и ми казва: „Анупа, ела да отидем горе на хълма, че Нил приижда.“ А аз му казвам: „Наистина ли приижда?“ А той ми казва: „Ти си по-глупав от осел, защото оселът би чул музиката на хълма, а ти не я чуваш.“ А пък аз му отговарям: „Глупав съм, защото не съм се учил да пиша; само че извинявай, но какво общо има музиката с прииждането на Нил?“ А той отговаря: „Ако Нил не прииждаше, хората нямаше защо да се радват, да свирят и да пеят.“ Тогава отидохме, ваша справедливост, на хълма, а там вече бяха разгонили музиката и хвърляха камъни в градината…