Князът се върна у дома си изтерзан и в пълно недоумение; чувствуваше, че няколкостотин души страдат несправедливо, но виждаше, че не може да ги спаси, както не би могъл да измъкне човек, върху когото е паднал обелиск или колона от някой храм.
„Твърде слаби са ръцете ми, за да могат да повдигнат такава грамада“ — мислеше той с потисната душа.
И за пръв път почувствува, че съществува някаква сила, много по-мощна от неговата воля: това беше държавният интерес, на който се подчиняваше дори всемогъщият фараон и пред който той, престолонаследникът, трябваше да се преклони!
Настъпи нощ. Рамзес заповяда на прислугата да не допуска никого при него. Той се разхождаше самотен по терасата на вилата и мислеше:
„Страшно нещо!… Там пред мен се разстъпиха непобедимите полкове на Нитагер, а тук — надзирателят на затвора, следователят и върховният писар ми препречват пътя… Какво представляват те?… Жалки слуги на моя баща (да живее вечно!), който всеки миг може да ги свали до положение на роби и да ги изпрати в каменните кариери. И защо пък баща ми да не помилва невинните?… Държавата ли иска така?… Но какво е това държавата?… Какво яде тя, къде спи, къде са ръцете й и мечът, от който се боят всички?…“
Той погледна към градината и видя между дърветата, на върха на хълма, двата грамадни силуета на пилоните, върху които пламтяха факлите на стражата. И тогава му хрумна мисълта, че стражата никога не спи и че пилоните никога не ядат, а все пак съществуват. Вековечните пилони, могъщи като властелина, който ги е издигнал, като Рамзес Велики. Да разклатиш тия сгради и стотиците подобни на тях, да измамиш тая стража и хилядите други като нея, които бдят за безопасността на Египет, да проявиш непослушание спрямо законите, оставени от Рамзес Велики и от други още по-големи от него властелини и осветени от признанието на двадесетте династии.
За пръв път през живота му в душата на княза почна да се очертава някакво неясно, но огромно понятие — държавата. Държавата е нещо по-величествено от храма в Тива, по-голямо от пирамидата на Хеопс, по-старо от подземието на сфинкса, по-трайно от гранита… В тая необятна, макар невидима сграда хората са като мравки в скална пукнатина, а фараонът — като някакъв пътуващ архитект, който едва е успял да сложи един камък в стената и вече си отива. А стените растат от поколение на поколение и строежът продължава.
Никога досега той, синът на фараона, не беше се чувствувал толкова нищожен, както в тоя миг, когато погледът му блуждаеше в нощния час над Нил, между пилоните на фараоновия дворец и неясните, но величествени силуети на храмовете в Мемфис.
Внезапно между дърветата, чиито клони достигаха до терасата, се обади глас:
— Зная твоята грижа и те благославям. Съдът няма да освободи обвинените селяни. Но делото може да се прекрати и те да се върнат в мир по домовете си, ако управителят на твоя чифлик се откаже да поддържа жалбата си за нападението.
— Значи, моят управител е подал жалба?… — попита учуден князът.
— Ти каза истината. Той я подаде от твое име. Но ако не дойде в съда, няма да има пострадал; а където няма пострадал, няма и престъпление.
Храстите зашумоляха.
— Стой! — извика Рамзес. — Кой си ти?
Никой не отговори. На княза само се стори, че в светлината на факлата, запалена на долния етаж, се мярна гола глава и кожа на пантера.
— Жрец?… — прошепна престолонаследникът. — Но защо се крие?…
Ала в същия миг съобрази, че тоя жрец би понесъл тежка отговорност, загдето дава съвети, които объркват работите на правосъдието.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
По-голямата част от нощта Рамзес прекара в трескави мечти. Ту му се привиждаше държавата като някакъв безкраен лабиринт със здрави, непробиваеми стени, ту му се явяваше призракът на жреца, който само с една мъдра дума му сочеше как да се измъкне от тоя лабиринт. Така съвсем неочаквано пред него се изправиха две огромни сили: държавните интереси, които той не беше чувствувал досега, макар че бе престолонаследник, и жреческото съсловие, което искаше да смаже и подчини.
Това беше тежка нощ. Князът се мяташе на леглото си и се питаше дали не е бил сляп досега и не проглежда едва днес, за да се убеди колко самият той е неразумен и нищожен. Сега виждаше в съвсем друга светлина предупрежденията на майка си, сдържаността на баща си, когато като фараон бе изявил своята височайша воля, та дори и суровото държане на министъра Херхор!
„Държавата и жреците!…“ — повтаряше си князът в полусънно състояние, облян от студена пот.
Само небесните богове знаят какво би станало, ако мислите, които кълняха тая нощ в душата на княза, имаха време да се оформят и узреят. Може би по-късно, когато стане фараон, щеше да се причисли към най-щастливите и най-дълго царувалите владетели. Може би името му, дълбано в подземните и надземните храмове, би преминавало от поколение на поколение в ореола на най-голяма слава. Може би той и династията му не щяха да загубят трона, а Египет би избягнал силното сътресение в най-тежкото за него време.