Дневната светлина обаче разпръсна привиденията, които бяха сновали над разгорещената глава на княза, а следващите дни коренно промениха неговата представа за неумолимостта на държавните интереси.
Посещението на княза в затвора не остана без последици за обвиняемите. Следователят веднага представи доклад пред върховния съдия, съдията проучи повторно делото, сам разпита някои обвиняеми и в продължение на няколко дни освободи по-голямата част от задържаните, а останалите незабавно предаде на съд.
А когато подалият оплакване от името на княза не се яви в съда, въпреки че беше викан и в съдебната зала, и на пазарния площад, делото по нападението бе прекратено и останалите обвиняеми — пуснати.
Наистина един от съдиите забеляза, че според закона надзирателят на княжеския чифлик трябва да бъде подведен под отговорност за клевета и да понесе такова наказание, каквото заплашваше обвинените. Но тоя въпрос бе отминат с мълчание.
Князът изпрати тоя надзирател в номеса Такенс и по тоя начин го отстрани от очите на съда, а наскоро след това изчезна някъде и цялото сандъче с актовете по нападението.
Като узна това, княз Рамзес отиде при върховния писар и го попита с усмивка:
— Е, достопочтени сановнико, невинните са освободени, актовете са унищожени по светотатствен начин, но въпреки това престижът на властта не пострада, нали?
— Княже — отвърна върховният писар с присъщата си студенина, — аз не предполагах, че с едната си ръка ще подавате оплакване, а с другата ще го оттегляте. Вие, ваше достойнство, бяхте обиден от тая сган и наш дълг беше да я накажем. Но щом сте й простили, държавата няма какво да добави към това.
— Държавата!… Държавата!… — повтори князът. — Държавата — това сме ние — добави той и присви очи.
— Да, държавата — това е фараонът и… най-верните му слуги — отговори писарят.
Разговорът с такъв височайши сановник беше достатъчен, за да разсее внушителното, макар и още неясно понятие за значението на държавата, което бе почнало да се пробужда в съзнанието на престолонаследника. Значи, държавата не е вечна и неразрушима сграда, към която всеки фараон трябва да прибави поне по един камък на слава, а е по-скоро купчина пясък, която всеки владетел пресипва, както му харесва. В държавата не съществува оная тясна врата, наречена закони, пред която всеки, селянин или престолонаследник, трябва да наведе глава. В тая сграда има различни входове и изходи: тесни за малките и слабите, много широки, дори удобни — за силните.
„Щом е така — нова мисъл се зароди в главата на княза, — аз ще въведа ред, какъвто на мене ми харесва!“
В тоя миг той си спомни двама души: освободения негър, който, без да чака заповед, бе показал готовност да пожертвува живота си, за да защити собствеността на княза, и непознатия жрец.
„Ако имах повече такива хора, моята воля би била зачитана и в Египет, и вън от Египет!…“ — каза си Рамзес и почувствува непреодолимо желание да открие жреца.
Вероятно това беше същият жрец, който бе възпрял тълпата да нападне неговия дом. Той не само познаваше до съвършенство правото, но и умееше да насочва масите.
„Неоценим човек е. Трябва да го намеря…“
От тоя момент, седнал в малка лодка, карана само от един лодкар, князът почна да обикаля къщурките около чифлика си. Облечен в туника и с голяма перука, с тояга в ръка, върху която бяха отбелязани деления, князът приличаше на инженер, който проверява прииждането на Нил.
Селяните с готовност му даваха всякакви обяснения за промените в почвата поради наводняването и в същото време молеха правителството да измисли някакъв по-лек начин за черпене на вода от геранилото с кофа. Говореха също така и за нападението върху чифлика на престолонаследника, но твърдяха, че не познават хората, които са хвърляли камъни. Най-сетне те си спомняха и за жреца, който бе успял така щастливо да отстрани тълпата, ала не знаеха кой е бил.
— Тук, в околността — казваше един селянин, — има един жрец, който лекува очи, и друг, който разбира от рани, от счупени ръце и крака. Има няколко жреци, които учат на четмо и писмо; има един, който умее да свири на двойна флейта — и дори не свири лошо. Но жрецът, който се появи в градината на престолонаследника, не е измежду тях; тия жреци нищо не знаят за него. Това навярно е бил бог Нум или някой дух, пазител на княза — да живее вечно и винаги да има апетит!