Изглежда, че сановниците и синовете на владетелите се нуждаят от месо, както лъвовете и орлите, а селяните — от трева, както волът.
Само че… това потапяне във водата заради данъци?… Е, колко пъти той е натиквал под водата свои другари, когато са се къпали заедно; дори сам се е гмуркал в нея… И какъв смях е падал! Гмуркането — та това е забава. А колкото до побоя с тояги — малко ли и него са били с тояги в училище?… Вярно, боли, но, изглежда, не всекиго го боли. Когато биеш кучето, то вие и хапе, но волът няма дори да се обърне. Така и когато бият големец, ще го боли, но селянинът вика само за да се накрещи по тоя случай. Дори не всички викат, а войниците и офицерите пеят, когато ги налагат с тояги.
Тия мъдри мисли обаче не успяха за заглушат малкия, но досаден смут в сърцето на престолонаследника. Та нали арендаторът му Дагон беше наложил неправилен данък, който селяните вече не можеха да плащат!
Сега князът вече не мислеше за селяните, а за майка си. Тя сигурно знае как финикиецът стопанисва именията му. Какво ли ще каже на сина си по тоя повод? Как ще го погледне? И как иронично ще се усмихне!… А не би била жена, ако не му напомни:
— Казах ли ти, Рамзес, че тоя финикиец ще разори имотите ти?…
„Ако тия изменници, жреците, ми бяха дали днес двадесет таланта — помисли князът, — още утре бих изгонил Дагон и тогава селяните ми нямаше да бъдат налагани с тояги, нямаше да ги потапят във водата, а майка ми нямаше да се шегува с мене… Една десета… една стотна част от богатствата, които лежат в храмовете и насищат алчните очи на бръснатите глави, биха ме направили за дълги години независим от финикийците човек…“
В тоя миг в душата на Рамзес блесна една крайно странна мисъл: че между селяните и жреците съществува някакъв дълбок антагонизъм.
„По вина на Херхор — помисли той — се обеси оня селянин на границата на пустинята… Два милиона души от египетското простолюдие работят непосилно, за да издържат жреците и храмовете… Ако имотите на жреците бяха собственост на фараона, аз нямаше да бъда принуден да заемам петнадесет таланта и селяните ми нямаше да бъдат потискани така страшно… Ето откъде произлизат нещастията на Египет и слабостта на неговите царе!…“
Князът чувствуваше, че селяните са онеправдани и му стана много леко, когато откри, че причината за това зло са жреците. Дори наум не му дойде, че мнението му може да е погрешно и несправедливо.
Впрочем той не съдеше — само се възмущаваше. А гневът на човека никога не се насочва срещу самия него, както гладната пантера не яде собственото си тяло, а върти опашка, свива уши и се озърта за жертва.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Излетите на престолонаследника, предприемани с цел да открие жреца, който бе спасил Сара, а на него бе дал правен съвет, доведоха до неочакван резултат.
Жрецът не бе намерен, но вместо това между египетските селяни почнаха да се носят легенди за Рамзес.
Някакъв човек плуваше нощем от село на село с една малка лодчица и разказваше на селяните как престолонаследникът освободил хората, застрашени от опасността да работят в каменоломните, задето нападнали неговия дом. Друг път престолонаследникът набил един чиновник, защото искал незаконно да изтръгне от селяните данък. Накрая непознатият добавяше, че княз Рамзес се намирал под особеното покровителство на Амон — бога на западната пустиня, който бил негов баща.
Простолюдието слушаше жадно тия вести, първо, защото отговаряха на фактите и, второ, защото човекът, който ги разказваше, сам приличаше на дух: идваше неизвестно откъде и тутакси изчезваше.
Рамзес изобщо не говори с Дагон за своите селяни, дори не го извика при себе си. Беше му неудобно от финикиеца, от когото беше взел пари и може би щеше да заема още много пъти.
Няколко дни след разправията с писаря на Дагон банкерът сам посети престолонаследника, като държеше в ръка нещо, увито в кърпа. Когато влезе в стаята на княза, той коленичи, развърза бялата кърпа и извади от нея една прекрасна златна чаша. Чашата беше обсипана с разноцветни камъни и покрита с релефни изображения. На поставката беше изобразена беритба и мачкане на грозде, а на чашата — пиршество.
— Приеми тая чаша, достойни господарю, от твоя роб — каза банкерът — и я употребявай сто… хиляда години… до края на вековете.