Но князът разбра намерението на финикиеца. Затова, без да докосне златния подарък, каза със строг израз на лицето:
— Виждаш ли, Дагон, тия рубинени отблясъци вътре в чашата?…
— Разбира се — отговори банкерът, — как може да не видя тоя пурпур, който доказва, че чашата е от най-чисто злато?
— А пък аз ти казвам, че това е кръвта на децата, отнемани от родителите им — отговори гневно престолонаследникът.
После се обърна и мина в другите стаи.
— О, Асторет!… — изстена финикиецът.
Устните му посиняха, а ръцете му така се разтрепераха, че той едва успя да увие чашата си в бялата кърпа.
Няколко дни по-късно Дагон взе своята чаша и отплува за чифлика на Сара. Той се беше облякъл в златоткани дрехи, в гъстата си брада беше сложил стъклена топчица, от която изтичаха благовония, а в косата си бе втъкнал две пера.
— Прекрасна Сара — започна Дагон, — нека Йехова излее върху семейството ти толкова благословии, колкото вода тече в Нил! Ние, финикийците, и вие, евреите, сме съседи и братя. А пък аз горя от такава любовна жар към тебе, че ако ти не принадлежеше на нашия най-достоен господар, щях да дам за тебе на Гедеон — желая му здраве! — десет таланта и да те взема за законна съпруга. Толкова изгарям от страст по тебе!…
— Опазил ме бог — отвърна Сара — да се нуждая от друг господар освен от тоя, който си имам вече. Но защо, благородни Дагон, ти се е дощяло да посетиш днес прислужницата на престолонаследника?
— Ще ти кажа истината тъй, както ако ти беше жена ми Тамара, която наистина е от знатен род в Сидон и ми е донесла голяма зестра, но е вече стара и не е достойна да събува сандалите ти…
— Много пелин има в меда, който тече от устата ти — подхвърли Сара.
— Нека медът бъде за тебе — продължи Дагон и седна, — а пелинът да трови моето сърце. Нашият господар, княз Рамзес — да живее вечно! — има уста на лъв и очи на орел. Той благоволи да ми даде в аренда именията си, което изпълни с радост сърцето ми; но не ми вярва и аз от мъка не мога да спя по цели нощи: само въздишам и обливам със сълзи леглото си, в което по-добре е да лежиш ти, Сара, заедно с мене вместо жена ми Тамара, която не може да раздухва вече огъня на страстта в мене…
— Не това искахте да кажете вие — прекъсна го заруменена Сара.
— Аз вече не зная какво исках да говоря от момента, когато те видях и откак нашият господар, като проверяваше как стопанисвам чифлиците му, наби с тояга и взе здравето на писаря ми, който събираше данък от селяните. Та тоя данък не е за мене, Сара, а за нашия господар… Ами че не аз ще ям смокини и пшеничен хляб от тия имения, а ти, Сара, и нашият господар… Нали аз дадох пари на господаря, а на тебе — скъпоценности; тогава защо тия мръсни египетски селяни да ограбват нашия господар и тебе, Сара?… А за да разбереш колко силно разпалваш кръвта ми, за да знаеш, че аз не искам да печеля нито грош от тия имения на господаря, а ви предавам всичко, вземи тая чаша от чисто злато, украсена със скъпоценни камъни и покрита с резба, на която биха се удивявали самите богове.
Като говореше така, Дагон извади от бялата кърпа чашата, която бе отхвърлил князът.
— Аз, Сара, дори не искам — продължи банкерът — да държиш тая чаша в дома си и да черпиш с нея нашия господар. Дай тоя подарък от чисто злато на баща си, на Гедеон, когото обичам като брат. И му кажи тия думи: „Дагон, твоят брат-близнак, нещастният арендатор на именията на престолонаследника, е опропастен. Затова пий, татко, от тая чаша, мисли за твоя брат-близнак и моли Йехова, княз Рамзес — нашия господар, вече да не бие писарите му и да не бунтува селяните, които и без това не искат нищо да плащат.“ А пък ти, Сара знай, че ако някога се съгласиш да бъдем насаме двамата с тебе, ще ти дам два таланта, а на баща ти един талант и пак ще се срамувам, че ти давам толкова малко, защото ти си достойна да те галят и самият фараон, и престолонаследникът, и достойният министър Херхор, и най-храбрият Нитагер, и най-богатите финикийски търговци. В тебе има нещо такова, че когато те гледам, губя съзнание, а когато не те виждам, затварям очи и се облизвам. Ти си по-сладка от смокиня и по-ухайна от роза… Аз съм готов да ти дам пет таланта… Вземи тая чаша, Сара…
Сара се отдръпна със сведени очи.
— Няма да взема чашата — отвърна тя, — защото господарят ми забрани да приемам подаръци от когото и да било.
Дагон се втрещи и я загледа смаяно.
— Ти, Сара, навярно не знаеш колко струва тая чаша?… Освен това аз я давам на баща ти, моя брат…
— Не мога да я приема… — прошепна Сара.
— Ужас!… — викна Дагон. — Слушай, Сара, ти ще ми платиш тая чаша по друг начин, без да казваш на своя господар… Нали такава прекрасна жена като тебе трябва да притежава злато и скъпоценности и да си има свой банкер, който да й дава пари, когато тя желае, а не когато нейният господар поиска…