Най-сетне той разбираше, че баща му, Рамзес XII, който за простолюдието беше вечно жив бог и всемогъщ владетел на света, всъщност е човек като другите, само че малко по-болнав, отколкото старците на неговата възраст, и много ограничаван от жреците.
Князът знаеше всичко това и с много неща се подиграваше не само вътрешно, а и публично. Но неговото свободомислие се прекланяше пред неопровержимата истина, че никой не може да се шегува с титлите на фараона!…
Рамзес познаваше историята на своето отечество и помнеше, че в Египет на големците са били прощавани много неща. Големецът можеше да повреди някой канал, да убие тайно човек, да се подиграва тайно с боговете, да получава дарове от пратениците на чужди държави… Но два гряха бяха недопустими: издаване на жречески тайни и измяна на фараона. Този, който извършеше едното или другото, изчезваше безследно, понякога не веднага, а и след година дори, макар и да бе обкръжен от много слуги и приятели. Но къде се дяваше и какво ставаше с него?… За това никой не смееше дори да говори.
Ето защо, откак войниците и селяните започнаха да споменават името му и да разправят за неговите планове за промени в държавното управление и за бъдещи войни, Рамзес почувствува, че се намира на подобна наклонена хлъзгава плоскост. Когато мислеше за това, князът изпитваше чувството, че него, престолонаследника, го тласка насила някаква безименна тълпа от бедняци и бунтовници към върха на най-високия обелиск, откъдето човек може само да падне и да се превърне на пихтия.
По-късно, когато след дългия живот на баща си стане фараон, той ще има право и средства да извърши много такива дела, за които никой в Египет не би помислил без ужас, но днес трябва наистина да се пази, за да не бъде обявен за предател и бунтовник срещу основните закони на държавата.
В Египет имаше един признат владетел: фараонът. Той управляваше, той искаше, той мислеше заради всички и горко на онзи, който се осмелеше да изрази гласно някакво съмнение във всемогъществото на фараона, да заговори за някакви свои намерения или изобщо за някакви промени.
Плановете се изработваха само на едно място: в залата, където фараонът изслушваше мненията на членовете на придворния съвет и сам изразяваше своето мнение. Всички промени можеха да излязат само оттам. Там пламтеше единственият видим светилник на Държавната мъдрост, чиято светлина озаряваше целия Египет. Но и по тоя въпрос по-безопасно беше да се мълчи.
Всичките тия мисли преминаха като вихър през главата на престолонаследника, когато, седнал под кестена върху каменната пейка в градината на Сара, гледаше пейзажа наоколо.
Водите на Нил бяха вече спаднали малко и почнали да стават бистри като кристал. Но цялата страна все още продължаваше да изглежда като морски залив, гъсто осеян с острови, по които се издигаха сгради, зеленееха зеленчукови и овощни градини и тук-там китки високи декоративни дървета. Около всички тия острови стърчаха геранила с кофи и с тяхна помощ голи хора с бронзов цвят на кожата, с мръсни престилки и шапки черпеха вода от Нил и я изливаха в разположените едно над друго водохранилища.
Една такава местност се запечата особено силно в паметта на Рамзес. Това беше стръмен хълм, по чиито склонове работеха три геранила: едното черпеше вода от реката и я изливаше в най-ниското водохранилище, второто вадеше вода оттам и я издигаше няколко лакти по-високо, третото геранило преливаше водата оттук в най-високото водохранилище, което се намираше на върха на хълма. Там пък няколко също така голи хора черпеха водата с лейки и поливаха зеленчуковите лехи или с помощта на ръчни пръскала оросяваха дърветата.
Движенията на геранилата, които ту се снишаваха, ту се издигаха, наклоняването на кофите, движенията на пръскалата — всичко това ставаше толкова ритмично, че хората, които работеха тук, можеше да бъдат сметнати за автомати. Никой от тях не говори на съседа си, не сменя мястото си, не се озърта, само се навежда и изправя все по един и същи начин от сутрин до вечер, месец след месец — навярно от детинство до смърт.
„Ето такива твари — помисли князът, като наблюдаваше работата на земеделците, — такива твари искат да ме направят изпълнител на своите миражи… Какви промени в държавата могат да искат те? Сигурно тоя, който черпи вода от по-долния кладенец, иска да премине при по-горния или вместо да полива лехите с ведро, да оросява дърветата с пръскало?…“