— На нас, дъщерите на Юда, не е позволено да носим нескромни дрехи…
— Нито да танцувате, нито да пеете?… Защо тогава си учила всичко това?
— Нашите жени и момичета танцуват само за слава на бога, а не за да сеят зърната на похотливостта в мъжките сърца. А пеем… Почакай, господарю мой, аз ще ти пея…
Тя стана от пейката и тръгна към къщи. Скоро се появи отново, а зад нея вървеше едно младо момиче с изплашени черни очи, с арфа в ръце.
— Коя е тая девойка? — попита князът. — Чакай, чакай, виждал съм някъде тоя поглед?… Ах, да, тук последния път тая изплашена девойка ме наблюдаваше иззад храстите…
— Това е моята сродница и прислужница Естер — отвърна Сара. — Вече цял месец, откак живее при мен, но се бои от тебе, господарю, та затова бяга. Възможно е някога да те е наблюдавала иззад храстите.
— Можеш да си отидеш, дете мое — обърна се князът към вцепененото от страх момиче, а когато то се скри зад дърветата, добави: — И тя ли е еврейка?… Ами тоя пазач на къщата ти, който ме гледа както овен крокодил?
— Това е Самуил, син на Ездра, също мой сродник. Взех го на мястото на негъра, когото ти, господарю, освободи. Та нали ми позволи да си избирам слугите?…
— Да, разбира се! Тогава навярно и надзирателят на ратаите е евреин, защото кожата му е жълта и гледа също така покорно, както никой египтянин не би могъл да гледа.
— Той се нарича Иезекиил, син на Рубен, сродник на баща ми — отговори Сара. — Не ти ли харесват тия хора, господарю?… Това са много верни твои слуги.
— Дали ми харесват! — рече унило князът, като барабанеше с пръсти по пейката. — Той не се намира тук, за да ми харесва, а за да пази твоя имот… Тия хора съвсем не ме интересуват… Запей, Сара…
Сара коленичи на моравата в краката на княза, взе няколко акорда на арфата и започна:
— „Къде има човек без грижи? Къде е тоя, който, преди да си легне, би могъл да рече: това бе ден, прекаран без тъга? Къде има човек, който, лягайки в гроба, може да каже: животът ми изтече без болести и тревоги, като тиха вечер край Йордан!
Но колко много са тия, които всеки ден обливат хляба си със сълзи, а къщите им се изпълват с въздишки.
Плачът е първият глас, който издава човек на тая земя, а стонът — последно сбогуване. Пълен с огорчения влиза той в живота, пълен със съжаление слиза към мястото за вечен покой и никой не го пита къде би искал да остане.
Къде е тоя, който не е изпитал горчивината на съществуването? Може ли това да бъде дете, чиято майка е била грабната от смъртта, или бебе, което не е познало майчина гръд, защото гладът я е изсмукал, преди то да успее да прилепи устните си до нея.
Къде има човек, сигурен в своята съдба, който би гледал утрото си без страх? Нима тоя, който работи на полето, не знае, че дъждът не зависи от неговата воля и че не той сочи пътя на скакалците? Нима търговецът не предава богатството си на ветровете, които идват неизвестно откъде, а живота си не поверява на вълните над морската бездна, която поглъща всичко и нищо не връща?
Къде има човек без тревога в душата? Може ли да е такъв ловецът, затекъл се подир бърза сърна, а среща на пътя си лъв, който се смее на неговата стрела? Може ли да е войникът, който през труд и мъки крачи към слава, а среща гора от остри копия и жадни за кръв бронзови мечове? Може ли да е такъв някой велик цар, който под пурпурната мантия носи тежка ризница и с будно око следи войските на мощните си съседи, а ухото му лови всеки шумол на завесата, за да не го изненада измяната в собствената му шатра?
Навсякъде и всякога човешкото сърце е препълнено със смут. В пустинята го заплашва лъв и скорпион, в пещерите — дракон, между цветята — отровна змия. Когато слънцето свети, алчен съсед обмисля как да му отнеме от земята, нощем ловък крадец опипва вратата към неговия килер. В детството си е безпомощен, на старини — немощен, а в разцвета на силите си е обкръжен от опасности, както китът от водната бездна.
Затова, о господи, създателю мой, към тебе се обръща измъчената човешка душа. Ти си я изпратил на тоя свят, пълен със засади. Ти си вселил в нея страха от смъртта, ти си преградил всички пътища към покоя освен този, който води към тебе. И както детето, което не умее да ходи, се хваща за полата на майка си, за да не падне, така жалкият човек протяга ръце към твоето милосърдие и намира упование…“
Сара млъкна, князът се замисли, а след малко каза:
— Вие, евреите, сте мрачен народ. Ако в Египет вярваха в това, което учи вашата песен, никой край брега на Нил нямаше да се смее. Богатите щяха да се скрият от страх в подземията на храмовете, а народът, вместо да работи, щеше да избяга в пещерите и там напразно да чака милост.