— Та това е само синина?… Колко променя лицето тая синина!…
При тази думичка Сара забрави болката и тревогата си. Обхвана я ново безпокойство: значи, тя толкова се е променила, та това учуди княза?… А пък той наистина се беше само учудил!…
След няколко дни синината изчезна, но в душата на Сара останаха и се разраснаха непознати дотогава чувства. Тя почна да ревнува Рамзес и да се бои, че той ще я изостави.
И още една грижа я измъчваше: че се чувствува слуга и робиня на княза. Наистина тя беше и искаше да му остане най-вярна слугиня и най-предан, неразделен като сянка роб. Но в същото време жадуваше той да не се отнася с нея като господар и владетел, поне когато я милва.
Нали тя беше негова, а той неин? С какво право всъщност той не показва, че поне мъничко й принадлежи, а с всяка дума и жест дава да се разбере, че ги дели пропаст?… Каква? Та нима тя не го държеше в обятията си? Нима той не целуваше устата и гърдите й?…
Един ден князът дойде при нея с куче. Той стоя само няколко часа, но през цялото време кучето лежа в краката му, на мястото на Сара, и когато тя пожела да седне там, кучето изръмжа… а князът се смееше и ровеше с пръсти в козината на нечистото животно по същия начин, както в нейната коса. И кучето по същия начин гледаше княза в очите както тя — с тази може би разлика, че то го правеше по-смело от нея.
Сара не можа да се успокои и намрази умното животно; то й отнемаше част от ласките, без само да се старае за тях, и се държеше с господаря си така фамилиарно, както самата тя не би посмяла. Тя дори не би съумяла да има толкова безразличен израз или да гледа настрани, когато ръката на престолонаследника лежи върху главата й.
Неотдавна князът отново спомена за танцьорките. Тогава Сара избухна.
Как така! Нима той би позволил да го милват тия голи, безсрамни жени? Нима Йехова, като вижда това от високото небе, няма да хвърли гръм върху тия чудовища?…
Наистина Рамзес каза, че тя му е по-скъпа от всички жени! Но думите му не успокоиха Сара; те доведоха до това, че тя реши да не мисли вече за нищо, което е извън нейната любов.
Какво ще стане утре?… Това не е важно. А когато, сгушена в краката на княза, пееше песен за грижите, които преследват човека от люлката до гроба, тя изразяваше в нея състоянието на собствената си душа и своята последна надежда — бога.
Днес Рамзес беше при нея, следователно тя имаше всичко — пълното щастие, което би могъл да й даде животът. Но тъкмо тук започна за Сара най-тежкото огорчение.
Князът живееше под един покрив с нея, разхождаха се двамата из градината, вземаше я понякога в лодка и я возеше по Нил. Но той не стана за нея нито на косъм по-близък, отколкото тогава, когато се бе озовал отвъд реката, в градините на фараона.
Беше с нея, но мислеше за друго, а Сара дори не можеше да отгатне за какво. Прегръщаше я, играеше си с косата й, но все поглеждаше към Мемфис, към грамадните пилони на замъка на фараона или неизвестно къде.
Понякога дори не отговаряше на въпросите й или внезапно я поглеждаше като току-що пробуден, сякаш се учудваше, че я вижда до себе си.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Такива бяха твърде редките моменти на особено голяма близост между Сара и нейния царствен любим. Защото, след като дадеше заповеди на Патрокъл и на главния управител на имотите си, престолонаследникът прекарваше по-голямата част от деня извън чифлика, обикновено на лодка. Той плаваше по Нил и ловеше с мрежа риба, от каквато гъмжеше благословената река, или навлизаше в мочурищата и скрит между високите стъбла на лотосите, стреляше с лък по дивите патици, които се носеха над него на кресливи ята, гъсти като рояци мухи. Но и тогава не го напускаха честолюбивите мисли; затова от лова направи нещо като предугаждане или врачуване. Неведнъж, като видеше във водата орляк жълти гъски, той опъваше лъка и си казваше:
— Ако улуча, ще стана някога като Рамзес Велики…
Стрелата изсвистяваше тихо, а пронизаната птица пляскаше с криле и издаваше такива болезнени писъци, че в мочурището всичко живо се раздвижваше. Цели облаци гъски, юрдечки и щъркели литваха нагоре и заобикаляйки умиращия си другар, спускаха се на друго място.
Когато отново станеше тихо, князът подкарваше предпазливо лодката напред, като се ориентираше по люлеенето на тръстиките и гласовете на птиците. А когато забележеше сред зелената площ чиста водна повърхност и нов орляк, отново опъваше лъка и си казваше:
— Ако улуча, ще стана фараон. Ако не улуча…
Тоя път стрелата удряше о водата и като отскачаше няколко пъти от повърхността, изчезваше между лотосите. А увлеченият княз пускаше все нови и нови стрели, убиваше птици или само подплашваше ятата. В чифлика познаваха къде се намира Рамзес по облаците разкрещели се птици, които от време на време се вдигаха във въздуха и се въртяха над лодката му.