За него хищните лъвове са като скакалци, грамадния слон смята за нищо, а китът до него е като младенец.
Неговата трицветна дъга дели небесата на две части и се опира на краищата на земята. Къде има порта, голяма колкото него? Грохотът на колесницата му кара народите да треперят и никой под слънцето не би се укрил от искрометните му стрели.
Негов дъх е северният вятър, който съживява съхнещите дървета, а подухването му е самумът, който изгаря земята.
Протегне ли ръка над водите, те се превръщат в камък. Той прелива моретата от едно място на друго, както невеста кваса в нощвите. Той раздира земята като прогнило платно и покрива голите планински върхове със сребрист сняг.
Той скрива в едно пшенично зърно сто нови зърна, той кара птиците да мътят яйца и да излюпват пиленца. Той изважда златиста пеперуда от спящата какавида, а на човешките тела в гробовете заповядва да чакат възкресение…“
Заслушани в пеенето, гребците бяха вдигнали гребла и пурпурната владетелска ладия заплава бавно по течението на реката.
Внезапно Херхор се изправи и викна:
— Завивай към Мемфис!…
Греблата удариха, ладията се извъртя на място и с шум тръгна срещу течението. След него се носеше постепенно затихващата песен на Сара:
— „Той вижда как тупти сърцето на мушичката и скритите пътеки, по които крета най-усамотената човешка мисъл. Но няма създание, което би могло да надникне в сърцето му и да отгатне неговите намерения.
Пред блясъка на одеянието му великите духове закриват лица. Под неговия поглед боговете на могъщите градове и народи се гърчат и съхнат като увехнал лист.
Той е мощ, той е живот, той е мъдрост. Той е твоят господар, твой бог, о, Израил!…“
— Защо, ваше достойнство, заповяда нашият кораб да се отдалечи? — попита достопочтената Никторис.
— Знаете ли, господарко, каква е тази песен?… — отговори Херхор на език, който разбираха само жреците. — Та това глупаво момиче пее насред Нил молитва, която е позволено да се произнася само в святая святих на нашите храмове…
— Значи, това е светотатство?…
— Цяло щастие е, че на нашия кораб се намира само един жрец — каза министърът. — Аз не съм чул това, пък и да съм го чул, ще го забравя. Въпреки това обаче страхувам се да не би боговете да сложат ръка върху това момиче.
— Но откъде знае тя тая страшна молитва?… Рамзес едва ли е могъл да я научи!…
— Князът няма никаква вина за това. Но не забравяйте, господарко, че евреите са изнесли от нашия Египет много такива ценности. Затова между всички народи на земята тъкмо към тях се отнасяме като към светотатци.
Царицата улови първожреца за ръка.
— Но на моя син няма да се случи нищо лошо, нали? — прошепна тя, като го гледаше в очите.
— Гарантирам ви, че на никого няма да се случи нищо лошо, щом аз не съм чул и нищо не зная. Но князът трябва да бъде разлъчен от това момиче…
— Да се разлъчи, само че по-внимателно!… Нали, наместнико? — попита майката.
— Колкото може по-внимателно, по-незабелязано, но трябва… Струваше ми се — каза първожрецът сякаш на себе си, — че всичко съм предвидил… Всичко, с изключение на светотатството, което висне върху престолонаследника по вина на тая странна жена!… Херхор се замисли и добави:
— Да, господарко! Можем да се надсмиваме над много наши предразсъдъци, но едно е несъмнено: син на фараон не бива да се свързва с еврейка.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
След оная вечер, когато Сара пя в лодката, дворцовата ладия не се показа повече по Нил и княз Рамзес започна много да скучае.
Наближаваше месец мехир-декември. Водите спадаха все повече и откриваха нови земи, с всеки изминал ден тревата избуяваше по-висока и по-гъста, а сред нея пламваха като разноцветни искри пъстробагрени цветя с несравним аромат. Като острови сред зелено море се появяваха цъфнали в един ден малки полянки от цветя: бели, сини, жълти, розови или пъстри килими, от които лъхаше упойваща миризма.
Но въпреки това князът скучаеше, дори като че ли се боеше от нещо. Откак бе заминал баща му, той не посети нито веднъж двореца, а и никой оттам не идваше при него; не правеше изключение и Тутмозис, който след последния им разговор изчезна като змия в трева. Дали уважаваха усамотението му, дали искаха да го дразнят, или просто се страхуваха да посетят изпадналия в немилост престолонаследник?… Рамзес не знаеше.
„Дали баща ми няма да отстрани и мене от престола, както постъпи с по-големите ми братя?…“ — мислеше понякога престолонаследникът и челото му се покриваше с гъсти капки пот, а краката му леденееха.