Сара дори извика, когато видя княза в такива дрехи. Тя седна, преметна ръце през шията му и зашепна:
— Ти заминаваш, мой господарю?… И вече няма да се върнеш!…
— Защо? — учуди се князът. — Колко пъти съм заминавал и съм се връщал…
— Аз те помня в такива дрехи още оттам… от нашата долина… — продължи Сара. — О, къде е онова време!… Толкова бързо изтече то, сякаш беше много отдавна!
— Но аз ще се върна и ще ти доведа най-изкусния лекар.
— Защо? — намеси се Тафет. — Тя е здрава, гълъбицата ми… Трябва само да си почине… А египетските лекари наистина ще я поболят…
Князът дори не погледна бъбривата жена.
— Това беше най-хубавият ми месец с тебе — обади се Сара, като се притискаше до Рамзес, — но той не ми донесе щастие.
На дворцовата ладия засвири тръба, която повтори сигнала, даден горе по течението на реката. Сара трепна.
— О, чуваш ли, господарю, тия страшни звуци?… Чуваш ги и се усмихваш, и горко ми — ти се откъсваш от моите прегръдки!… Щом те зоват тръбите, нищо не ще те спре, а най-малко твоята робиня…
— Нима желаеш да слушам винаги кудкудякането на кокошките в чифлика?… — прекъсна я князът, загубил вече търпение. — Бъди здрава и весела и ме чакай…
Сара го пусна от обятията си и погледна толкова жално, че престолонаследникът се трогна и я помилва.
— Хайде, хайде, успокой се… Боиш се от звуците на нашите тръби… Но нима тогава те бяха лошо предзнаменование?…
— Господарю — рече Сара, — аз зная, че ще те задържат там… Затова прояви към мене последна милост… Ще ти дам — продължи тя през сълзи, — ще ти дам един кафез с гълъби… Те са се излюпили тук и тук отраснаха… затова, щом си спомниш за своята робиня, отвори кафеза и пусни един гълъб… Той ще ми донесе вест от тебе, а аз… ще го целуна… ще го погаля, като… като… Е, върви вече!
Князът я прегърна за сбогом, а после тръгна към ладията, като нареди на един негър да почака за гълъбите и да го настигне с лека лодка.
При появата на престолонаследника загърмяха барабани, чуха се свирки, а гребците го приветствуваха със силни викове. Щом се озова сред войниците, князът си отдъхна дълбоко и протегна ръце, сякаш току-що ги бяха развързали.
— Ех — обърна се той към Тутмозис, — дотегнаха ми вече и жени, и евреи… Озирис!… По-добре заповядай веднага да ме опекат на слаб огън, но не ме принуждавай да се застоявам втори път в тоя чифлик.
— Така е — потвърди Тутмозис. — Любовта е като мед: можеш да я вкусваш с удоволствие, но е невъзможно да се къпеш в нея. Бррр!… Настръхвам, като си помисля, че ти прекара там почти два месеца, хранен вечер с целувки, сутрин с фурми, а на обед с магарешко мляко…
— Сара е много добро момиче — прекъсна го князът.
— Аз не казвам нищо за нея, а срещу тия евреи, които завладяха чифлика като папирус мочурищата. Не виждаш ли, че още гледат подир тебе, а може би дори ти пожелават добър път… продължи ласкателят.
Князът се извърна с досада встрани, а Тутмозис намигна весело на офицерите, сякаш искаше да им подскаже, че Рамзес няма скоро да напусне тяхното общество.
Колкото отиваха по-нагоре по реката, толкова народът, който се тълпеше по двата бряга, ставаше по-многоброен, движението с лодки по Нил — по-оживено; все повече цветя, букети и венци, хвърляни към ладията на фараона, плаваха по водата.
На разстояние цяла миля оттатък Мемфис се бяха струпали тълпи с хоругви — изображения на богове. Засвири музика и се вдигна врява, която напомняше бученето на буря.
— Ето и негово величество! — извика радостно Тутмозис.
Пред очите на всички се разкри неповторима гледка. По средата на широкия завой плаваше грамадната ладия на фараона. Носът й беше извит като лебедова шия. Отляво и отдясно на ладията, подобно на две големи крила, плаваха безброй лодки на верноподаниците, а отзад ладиите на фараоновата свита образуваха широко ветрило.
Всички викаха, пееха, ръкопляскаха или хвърляха цветя под нозете на господаря, когото всъщност никой не можеше да види. Но беше достатъчно, че над злато-тканата шатра и над големите китки от щраусови пера се развяваше червено-синьо знаме — знак за присъствието на фараона.
Хората в лодките бяха като пияни, а по бреговете — като подлудели. Ту една, ту друга лодка се сблъскваше или обръщаше друга и някои падаха във водата, от която за щастие крокодилите бяха избягали, изплашени от необикновения шум. По бреговете хората се блъскаха и никой не гледаше нито съседа си, нито баща си, нито детето си, а само впиваше омаян поглед в златистия нос на ладията и в царската шатра. Дори сгазените от тълпата, със смазани ребра и изкълчени стави, не викаха нищо друго освен: