— Но и трябва да се очисти от греха, нали? — добави князът. — Дали ще е достатъчно за една чужденка, ако подари на храма на Изида тридесет крави?…
— Добре, нека подари — отговори Херхор с лека гримаса. — Боговете не се мръщят на дарения…
— А ти, ваше достойнство — каза Рамзес, — приеми чудотворния щит, който получих от моя свят дядо…
— Аз?… Щита на Аменхотеп?… — извика развълнуван министърът. — Нима съм достоен?…
— По мъдрост ти си равен на дядо ми, а по положение ще се приравниш с него.
Херхор мълчаливо направи дълбок поклон. Тоя златен щит, обсипан със скъпоценни камъни, освен голямата си парична стойност имаше значение и на амулет, така че беше наистина царски подарък.
Но много по-голямо значение имаха думите на княза, че Херхор по положение ще се приравни с Аменхотеп. Аменхотеп беше тъст на фараона… Дали престолонаследникът е решил да се ожени за неговата, на Херхор, дъщеря?…
Това беше заветната мечта на министъра и на царица Никторис. Но трябва да се признае, че когато Рамзес говореше за бъдещото положение на Херхор, съвсем не мислеше да се жени за дъщеря му, а да му даде нови служби, каквито имаше в изобилие из храмовете и в двореца.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
От деня, когато Рамзес стана наместник в Долен Египет, за него започна такъв труден живот, за какъвто дори не му беше идвало наум, въпреки че се бе родил и израсъл в царския дворец.
Него буквално го тиранизираха, а тирани бяха просителите от всевъзможен вид и от най-различни обществени слоеве.
Още първия ден, като видя тълпата, която в блъсканицата неволно тъпчеше тревните площи в градината, чупеше дърветата, дори рушеше зида около вилата му, престолонаследникът повика стража. Но на третия ден трябваше да избяга от дома си в двореца, където многобройните постове и преди всичко високите стени затрудняваха достъпа на обикновените хора.
През десетте дни, които предшествуваха заминаването му, пред очите на Рамзес минаха представителите на целия Египет и едва ли не на целия тогавашен свят.
Най-напред при него допускаха най-високопоставените личности. Идваха да го поздравят първожреци от храмовете, министри, финикийски, гръцки, еврейски, асирийски, нубийски посланици, на които не можа да запомни дори облеклото. После се занизаха управители на съседни номеси, съдии, писари, висши офицери от корпуса „Менфи“ и разни едри земевладелци.
Тия хора не искаха нищо — само изразяваха радостта си. Но като ги слушаше от сутрин до обед и от обед до вечер, на княза почваше да му се вие свят, а ръцете и краката му изтръпваха от умора.
После заприиждаха представители на по-низшите класи с дарове: търговци със злато, кехлибар, чуждестранни платове, благовония и плодове. Сетне банкери и лихвари. След тях — архитекти с планове за нови строежи, скулптори с проекти за разни статуи и барелефи, каменоделци, грънчари, обикновени дърводелци и изкусни мебелисти, ковачи, леяри, кожари, винари, тъкачи, дори парасхити, които балсамираха телата на умрелите.
Шествието от хора, които поднасяха поздравления, не се беше още свършило, а вече се проточи цяла армия от просители. Инвалиди, офицерски вдовици и сираци молеха за пенсии, благородници търсеха длъжности на придворни за синовете си. Инженери идеха с проекти за нови начини на напояване, лекари предлагаха нови средства против всякакви болести, астролози носеха хороскопи. Роднини на затворници подаваха молби за намаляване на наказанията, осъдени на смърт — за помилване, болни молеха престолонаследника да се докосне до тях или да им даде от слюнката си.
Идваха най-сетне красиви жени, както и майки на прекрасни дъщери и молеха наместника — едни смирено, други нахално — да ги вземе у дома си. Някои дори определяха каква заплата искат, като хвалеха моминската си чистота и своите таланти.
След като Рамзес цели десет дни гледа нови и нови лица и слуша молбите, които сигурно можеха да бъдат удовлетворени само със съкровищата на целия свят или от някаква божествена мощ, се почувствува напълно изтощен. Не можеше да спи и беше толкова изнервен, че го дразнеше дори бръмченето на мухите, а понякога и не разбираше какво му говорят.
Тук отново му дойде на помощ Херхор. Той нареди да съобщят на знатните хора, че князът няма да приема вече никого, а срещу народа, който въпреки неколкократните подкани не се разотиваше, изпрати рота нумидийски войници с тояги. Те успяха да задоволят човешката алчност несравнимо по-лесно от Рамзес. Не се мина дори един час и просителите изчезнаха от площада като дим, а някои от тях през следващите няколко дни слагаха студени компреси на главите си или върху други натъртени места по телата си.