— Виждам, че трябва да си големец и египтянин — отвърна селянинът, — затова ще ти отговоря, че тоя канал е собственост на могъщ господар — на домакина на писаря на тоя, който носи ветрилото на негово достойнство номарха на Мемфис. Затова внимавайте да не си навлечете някоя беда!…
— Вършете си работата — каза с покровителствен тон Еунана на гръцките войници, които бяха започнали да се заглеждат в селянина.
Те не разбраха неговите думи, но тонът му им бе направил впечатление.
— Те все още засипват!… — продължи селянинът с нарастващ ужас. — Горко ви, кучета такива! — извика той и се хвърли върху едного с мотиката си.
Гъркът изтръгна мотиката и така удари селянина в зъбите, че кръв бликна от устата му. А после отново се залови да засипва с пясък.
Замаян от удара, селянинът загуби смелост и почна да моли.
— Господарю — каза той, — тоя канал съм го копал сам цели десет години — нощем и в празник! Нашият господар ми обеща, че ако успея да докарам вода в тая долинка, ще ми възложи обработката й като ратай, ще ми дава една пета от реколтата и ще ми дари свободата… Чувате ли?… Свободата — моята и на трите ми деца!… О, богове!…
Той вдигна ръце и отново се обърна към Еунана:
— Те не ме разбират, тия задморски бради — кучешко племе, братя на финикийците и на евреите! Но ти, господарю, ще ме изслушаш… От десет години насам, когато другите отиваха на панаир, на игри или на свещена процесия, аз се прокрадвах в тая негостоприемна теснина. Не ходех на гроба на майка си, само копаех; забравих умрелите, та поне един ден преди смъртта си да дам на децата си и на себе си свобода и земя… О, богове, вие сте ми свидетели колко пъти ме е изненадвала тук нощта!… Колко пъти съм слушал тук протяжния глас на хиените и съм виждал зелените очи на вълците! Но аз не бягах! Та и къде ли бих избягал, нещастният аз, когато страхът ме дебнеше на всяка пътечка, а в тоя канал свободата ме държеше за нозете?… Веднъж там, зад оня пролом, насреща ми излезе лъв, фараонът на всички животни. Мотиката падна от ръцете ми. Коленичих пред него и… кълна ви се — казах му следните думи: „Господарю! Нима ще благоволиш да ме изядеш?… Та аз съм само роб!“ Лъвът, хищникът, се смили над мен; вълкът ме отминаваше; дори коварните прилепи щадяха бедната ми глава, а ти, египтянино…
Селянинът млъкна: той забеляза приближаващата се свита на министър Херхор. По ветрилото позна, че това трябва да е някой големец, а по кожата от пантера — че е жрец. Затова той се затече към него, хвърли се на колене и удари чело о пясъка.
— Какво искаш, човече? — попита го сановникът.
— Слънчева светлина, изслушай ме! — извика селянинът. — Дано никога да не се чуят стенания в твоята стая и нещастието никога да не следва стъпките ти! Дано не претърпяваш несполуки в начинанията си и никога да не те повлече течението, когато плаваш през Нил към другия бряг…
— Питам, какво искаш? — повтори министърът.
— Милостиви господарю — нареждаше селянинът, — вожде без капризи, който побеждаваш лъжата и твориш правдата… ти, който си баща на бедния, мъж на вдовицата, покров на сирака без майка… Дай ми възможност да славя името ти като стълб на правдата в страната. Склони ухо към думите на устата ми… Изслушай ме ти, най-благороден между благородните, и въздай справедливост…9
— Той иска да не засипваме тоя ров — обади се Еунана.
Министърът вдигна рамене и продължи към канала, над който войниците бяха прехвърлили мостче. Тогава отчаяният селянин се хвърли и прегърна краката му.
— Махнете го оттук!… — извика негово достойнство и се отдръпна, сякаш да се запази от ухапване на змия.
Писарят Пентуер извърна глава: сухото му лице бе посивяло. Но Еунана улови селянина и го стисна за врата; ала като не можа да го откъсне от краката на министъра, извика на помощ войниците. В миг негово достойнство беше освободен и премина на другата страна на канала, а войниците отнесоха селянина почти на ръце в края на колоната. Тук му удариха няколко десетки юмрука, а подофицерите, които винаги бяха въоръжени с тръстикови тояги, му отброиха няколко десетки удара и го хвърлиха на края на теснината.
Пребит, окървавен и преди всичко изплашен, беднякът поседя малко на пясъка, потърка очи, сетне скочи внезапно, завтече се към пътя и зарида:
— Погълни ме, земя!… Проклети да са денят, в който видях светлината, и нощта, в която бе казано: „Роди се човек…“ Под плаща на справедливостта няма нито едно местенце за робите. Дори самите богове не ще погледнат такава твар, която има ръце само за труд, лице за плач, гръб за тояги… О, смърт, превърни тялото ми на прах, та и там, на полетата на Озирис, да не се родя пак роб…