Кърт Вонегът
Фарс или никога вече самота
Посвещавам на паметта на Артър Стаили Джеферсън и Норвъл Харди, два ангела от моето време
… Наричай ме любими и аз ще се покръстя отново.
Пролог
В сравнение с другите ми книги, тази е най-близо до автобиография. Нарекох я „Фарс“, защото е фантастична история на ситуации — също като кинокомедиите от едно време, особено филмите на Лаурел и Харди.
Е, добре, точно това е животът за мен.
Има един куп тестове за моята недостатъчна жизненост и ограничена интелигентност. Продължават да ги правят и до днес.
Според мен най-смешното при Лаурел и Харди бе как превъзходно се справяха с всички тестове.
Винаги успяваха да търгуват честно със съдбата си и затова бяха така невъобразимо смешни и очарователни.
Имаше много малко любов във филмите им. Често преобладаваха сватбените ситуации, но това беше нещо друго, един нов тест — с комични възможности при условие че всеки ги възприема чистосърдечно.
Любовта никога не е била спорна. И може би защото бях непрекъснато опиянен и под влиянието на Лаурел и Харди в детството си по време на Голямата криза, сега ми се струва съвсем естествено да говоря за живота, без да споменавам и дума за любовта.
Струва ми се, че тя не е важна за мен.
А кое е важното? — Да се търгува честно със съдбата.
Имам известен опит в любовта, или мисля, че имам, въпреки че онова, което най-много харесвах, може да се нарече просто добро държание. Отнасях се към някого добре за известно време, а понякога дори страшно дълго, и в замяна съм получавал същото. Но любовта няма нищо общо с това.
и още нещо: не мога да направя разлика между любовта си към хората и любовта към кучетата.
Когато бях малък, много често гледах филми на големите комици или ги слушах по радиото; в останалото време много обичах да се търкалям по килимите с нашите безкрайно привързани към мен кучета.
И досега го правя. Кучетата се уморяват и объркват много преди мен, аз мога да продължавам безкрайно.
Але-хоп!
Един от моите трима осиновени синове ми каза на 21-я си рожден ден, когато заминаваше с Корпуса на мира в джунглите на Амазонка — „Знаеш ли, никога не си ме прегръщал.“
Прегърнах го. И той ме прегърна. Беше чудесно. Бе толкова хубаво, като че ли отново се търкалях по килима с големия датски дог, който имахме преди години.
Любовта е там, където я срещнеш. Глупаво е да я търсиш, мисля дори, че много често е ужасна. Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се счепкат: „Моля, по-малко любов и повече добро държание.“
Отношенията ни с моя единствен и по-голям брат Бърнард, който е ученметеорулог в университета в Олбъни, са най-продължителният случай на добро държание в живота ми.
Той е вдовец и сам се грижи за двамата си невръстни сина. И добре се справя. Освен това има и други трима, но те са вече пълнолетни.
Бяхме възпитани и се развивахме в съвсем различни насоки. Той не може да бъде писател, както аз учен. Тъй като и двамата си изкарвахме хляба с мозъка, ние го приемаме като приспособление, отделно от съзнанието и от вътрешното ни „аз“.
С брат ми сме се прегръщали три или четири пъти, много несръчно — най-вероятно да е било на рождени дни. Но никога в минути на скръб.
Макар че бяхме различно устроени, ние харесвахме един и същ хумор — поне симпатиите ни към чудатостите на Марк Твен и на Лаурел и Харди бяха общи.
Мислите ни също бяха еднакво странни и безредни.
Спомням си една случка с брат ми, която, с
малки изключения, може съвсем спокойно да бъде приписана и на мен.
Бърнард работеше известно време в една лаборатория на Дженеръл Илектрик край Ню Йорк.
Там откри, че сребърният йодид може да сгъстява някои облаци на сняг или дъжд. В лабораторията му царуваше такъв невъобразим хаос, че един непохватен външен човек рискуваше да бъде убит по хиляди начини, в зависимост от това, къде стъпва.
Компанията имаше чиновник по безопасността, който едва не получил удар, когато видял джунглата от капани, примки и други ужасии. После наругал брат ми.
Бърнард посочил с пръст челото си и казал:
„Ако смятате, че лабораторията е ужасна, не знам какво бихте казали, ако можехте да надникнете тук вътре.“
И т. н.
Веднъж казах на брат си, че когато започна да поправям нещо из къщи, винаги си губя инструментите, преди да съм свършил работата.
— Щастливец — отвърна той, — аз пък винаги губя това, което работя.
Засмяхме се.
Независимо от различните възгледи, които имахме още от деца, и техния безпорядък, Бърнард и аз принадлежим към изкуствено създадени многочленни семейства, което ни позволява да имаме роднини по целия свят.