Майка ми се взираше в огъня и той трябваше
сам да чува думите си. Едва тогава тя расеяно отговори, че според нея китайците могат да доведат до успешен край всичко, което дойде наум.
Само преди месец те бяха изпратили двама души изследователи на Марс, без да използуват летателен апарат в Космоса.
Никой учен от западния свят не можа да разбере как бе станало това. А самите китайци не публикуваха никакви подробности.
Майка ми каза, че от много време американците нищо не са открили. „Най-неочаквано рече тя, — сега китайците откриват абсолютно всичко. А по-рано ние откривахме“ — добави тя.
Това беше невероятно скучен разговор. Толкова бездушен, сякаш младите ни и красиви родители от Манхатън бяха потопени до устата в мед. Винаги ни се струваше, че някакво провидение тегне над тях и ги принуждава да говорят за неща, които изобщо не ги интересуват.
Това проклятие наистина съществуваше, ние още не знаехме, че то бе едно желание, което ги задушаваше и парализираше, желанието да видят мъртви децата си.
Казвам това, макар че нямам никакви доказателства, които да потвърдят думите ми, освен едно предчувствие, стаено дълбоко в костите ми, в душата ми, защото никой от двамата по никакъв начин не бе споменал на другия, че желае да изчезнем.
Алехоп!
Изведнъж нещо изпращя в камината. При горенето в суровия пън се бе събрала пара, която трябваше да излезе през някоя цепнатина.
Майка ми, една хармония от химически елементи и реакции, характерни за всяко живо същество, изпищя. Елементите в нея настояваха да изпищи в отговор на пращенето.
Бяха я принудили да стори това, макар че искаха много повече от нея. Смятаха, че е крайно време да изрази гласно онова, което чувствува към Илайза и мен. И тя го направи. Когато го каза, всичко в нея полудя. Ръцете й се сключиха конвулсивно. Раменете й се отпуснаха, лицето й се сбръчка и изведнъж тя се превърна в една много стара вещица.
„Мразя ги, мразя ги, мразя ги“ — рече тя.
Не мина и миг, когато тя обясни със злобна отчетливост кого мрази.
„Мразя Уилбър Рокфелер Суейн и Илайза Мелон Суейн“ — каза тя.
Глава десета
Тази нощ майка ни се държа известно време като луда.
В следващите години аз Я опознах добре. Но през живота си не успях да се науча да обичам нито нея, нито някой друг, всъщност аз истински се възхищавам от непоколебимото й добро държание към мен и всичко останало. Тя
ни лъжеше да. Независимо дали беше с
хора или насаме с някого, не накърняваше ничия репутация.
Не беше тя, която каза в навечерието на петнадесетия ни рожден ден „Как мога да обичам граф Дракула и неговата свенлива невеста“,
имайки предвид Илайза и мен.
Не беше тя, която попита съпруга си „Как можах да родя тези две разлигавени върлини?“
И тъй нататък.
Колкото до баща ми, той я прегърна. Той плачеше от любов и съжаление.
— Калеб, Калеб — каза тя в ръцете му — това не съм аз.
— Разбира се, скъпа.
— Моля те, прости ми.
— Да, мила, разбира се.
— А бог ще ми прости ли?
— Той вече ти е простил.
— Като че ли дяволът внезапно се всели в мен.
— Точно така беше Тиш — рече той. Сега тя вече идваше на себе си — „О, Калеб. ….“
Не искам сега да търся състрадание, но позволете ми да кажа, че в ония дни аз и Илайза бяхме толкова чувствителни, колкото Голямата каменна глава в Ню Хемпшир.
Тогава се нуждаехме от обичта на родителите си, колкото рибата от велосипед, както се
казва.
Затова, когато майка ни се изказа така злобно за нас и даже пожела смъртта ни, нашият отговор бе изцяло интелектуален. Много обичах да разрешаваме различни проблеми. Може би и с този щяхме да се справим, но не чрез самосъжаление и самоубййство, разбира се.
У Тя евентуално отново щеше да дойде на себе си. Щеше да се закали в още сто наши рождени дни, ако господбог решеше да я подложи на изпитание по този начин. Но преди това тя каза:
„Бих дала всичко, Калеб, за мъничко интелигентност, за искрица разум и човешко чувство в техните очи.“
Това се уреди много лесно.
Алехоп!
Върнахме се в стаята на Илайза и нарисувахме едно послание на чаршафа й. Решихме да се вмъкнем в стаята им през фалшивата задна стена на един гардероб, когато заспят, и да го закачим на стената така, че да бъде първото нещо, което Ще видят, когато се събудят. То гласеше:
„Скъпи майко и татко, никога не ще бъдем красиви, но можем да бъдем толкова умни или толкова глупави, колкото светът ни иска да бъдем. Ваши покорни слуги: Илайза Мелон Суейн. Уилбър Рокфелер Суейн“.