пирамидата. Там е тялото на едно мъртвородено
дете от мъжки пол.
Поставено е в богато украсена кутия, в която
преди са се съхранявали и овлажнявали скъпи пури. Преди четири години аз, Мелъди и нашият най-близък съсед и приятел Вера Чипмънк-5 Запа, поставихме кутията на дъното на шахтата между тръбите и кабелите. Мелъди е майката на детето, тогава тя бе на дванадесет години.
Идеята за тази пирамида принадлежи изцяло на Мелъди и Исадор, който по-късно й стана любовник. Това е паметник на един никога неизживян живот и на едно същество, което няма
име.
Алехоп!
Не е необходимо да се копае в пирамидата, за да се стигне до кутията. До там може да се отиде и през околните шахти.
Пазете се обаче от плъховете.
Тъй като детето бе мой наследник, пирамидата може да бъде наречена „Гроб на принца на
свещниците“.
Името на бащата на принца е неизвестно. Изнасилил е Мелъди в покрайнините на Шенектъди. Тя пътувала от Детройт, в царството Мичиган, за Острова на смъртта, където се надявала да намери дядо си, легендарния д-р Уилбър Дафо-II Суейн.
Мелъди отново е бременна, този път от Исадор. Тя е кривокрако малко същество, рахитично
и с неравни зъби, но весело. Като дете се е хранила много лошо — била е сирак в харема на
на краля на Мичиган.
Понякога ми прилича на весела стара китайка, макар че е едва шестнадесетгодишна. Много тежко е за един детски лекар да вижда пред себе си бременно момиче, което изглежда така.
Но любовта, с която я дарява якият и червендалест Исадор, поражда радост, която компенсира тъгата ми. Както всички останали от семейство Разбъри, той има почти всички зъби и стои прав даже в моменти на най-силна гравитация.
В такива дни той я носи на ръце наоколо и даже предлага да носи и мен.
Семейство Разбъри се занимават главно със събиране на храни и живеят в развалините на фондовата борса в Ню Йорк. Ловят риба покрай доковете и копаят, за да търсят консерви. Ако намерят, берат и плодове. Самите те отглеждат домати, картофи, репички и някои други неща. Ловят плъхове, прилепи, кучета, котки, птички и ги ядат. Всеки член на семейството яде всичко.
Глава четиринадесета
Пожелавам на Мелъди това, което желаеха на мен и Илайза родителите ни — кратък, но щастлив живот на някой астероид.
Але-хоп! Вече казах, че ние с нея можехме да живеем дъолго и щастливо на нашия астероид, ако един ден не се бяхме изфукали колко сме умни. Все още можехме да сме в онази къща, да горим дърветата, мебелите, перилата на стълбите и ламперията, за да се стоплим, и да се лигавим и бръщолевим, когато дойдат чужди хора.
Можехме да отглеждаме пилета. Да си имаме зеленчукова градина. Можехме да се забавляваме с новите знания и мъдрост, които трупахме всеки ден и нямаше да се замисляме колко са безполезни.
Слънцето залязва. Облаците от разтревожени прилепи излизат от входа на метрото, пищейки, и изчезват като дим. Потръпвам, както винаги.
За мен шумът, който вдигат, не е обикновен. Това се дължи на болестта, породена от тишината.
Продължавам да пиша на светлината на една горяща дрипа, натопена в съд с животинска мазнина.
Имам хиляда свещника, но нямам свещи.
Мелъди и Исадор играят на табла, която им
начертах на пода на фоайето.
Дублират се един друг и се смеят.
След един месец е сто и първият ми рожден ден и те смятат да организират тържество по
този случай.
Понякога подслушвам какво си говорят; човек
трудно скъсва със старите си навици. Вера Чипмънк-5 Запа подготвя нови костюми за себе си и за робите по този случай. Тя има купища плат в складовете си в Залива на костенурките. Чух Мелъди да казва, че слугите й ще са облечени в розови панталони, златни чехли и зелени копринени тюрбани, украсени с щраусови пера.
Вера щяла да пристигне тук на столносилка, заобиколена от роби, носещи подаръци, храна, напитки и факли и щели да плашат и отпъждат подивелите кучета със звънци.
Але-хоп!
Трябва да бъда много внимателен и въздържан с пиенето на рождения си ден. Защото ако Прекаля, сигурно ще се раздрънкам пред всички, че животът, който ни очаква на оня свят, е много по-отегчителен и неприятен от сегашния. Але-хоп!
Глава петнадесета
Не ни позволяваха повече да търсим убежище и утеха зад паравана на идйотщините. Ругаеха ни безмилостно всеки път, когато се опитвахме да направим това. Една от последиците на тази метаморфоза особено радваше и слугите, и родителите ни — внезапно всички получиха пълна свобода да ни ругаят.