Понякога животът ни ставаше същински ад.
Изхвърлиха д-р Мот и докараха всевъзможни специалисти.
От начало бе забавно. Първите лекари, които пристигнаха, бяха специалисти по вътрешни болести — сърца, дробове, бъбреци и т. н. Изследваха ни до най-малките подробности — органи, секреции и какво ли не — оказа се, че сме чудеса на медицината, здрави до последната фибра на тялото. Те бяха много приветливи: до един бяха служещи на семейството ни и винаги на разположение, когато бе необходимо. Занимаваха се с научноизследователска работа, финансирана от „Суейн“ в Ню Йорк. Затова бе така
лесно да ги съберат и докарат тук. Семейството им беше помогнало, сега бе техен ред да помагат на семейството. Непрекъснато си правеха шеги с нас. Спомням си, един от тях казваше, че сигурно е много забавно да си толкова висок. „Как е времето горе?“ — питаше ме той.
Тези шеги ни успокояваха. Дори създадоха у
нас погрешната представа, че грозотата ни няма
никакво значение за околните. Още помня специалиста по уши, нос и гърло, който след като огледа огромните синосни кухини на Илайза с джобно фенерче, извика: „вВеднага се обадете на Националното географско дружество. Току-що открихме нов вход на Мамонтовата пещера.“
Илайза се засмя. Бавачката също се засмя.
И аз се засмях. Всички се смяхме. Родителите ни бяха в другото крило на къщата. Държаха се настрана от тези забавления.
Още в началото на тази игра за първи път в нашия живот вкусвахме и от горчилката на раздялата. Някои прегледи изискваха да бъдем в отделни стаи. И колкото повече се учевиличавахше разстоянието между нас, толкова по-празна чувствах главата си.
Ставах глупав и несигурен в себе си.
Когато отново бяхме заедно, Илайза ми каза, че и тя изпитвала всичко. „Като че ли главата ми е пълна със сироп от кленов сок“ — бяха обичайните и думи. Храбро се опитвахме да се забавляваме вместо да се плашим от мисълта за апатичните и отпуснати деца, в които се превръщахме, когато бяхме разделени. Мъчехме се да се убедим, че между тях и нас няма нищо общо и дори им измисляхме ивмена. Нарекохме ги Бети и Боби Браун. Мисля, че сега му е времето да кажа, че когато четяхме завещанието на Илайза след нейната сморт на Марс, стана ясно, че тя желае да бъде пограбена там, където я е заварила смартта. На гроба си тя искаше само един обикновен камък с следния надпис:
ТУК ЛЕЖИ БЕТИ БРАУН
Последният специалист, който трябваше да ни прегледа, бе психолог — д-р Кордилия Суейн Корданър. Нейното решаващо заключение бе, че трябва да бъдем постоянно разделени, тоест да си останем завинаги Бети и Боби Браун.
Глава шестнадесета
Руският писател Фьодор Михайлович Достоевски е казал: „Един свят спомен от детството е може би най-доброто възпитание.“ Аз съм измислил и друг бърз начин за възпитание, който по само себе си е също така полезен — среща с човек, който е дълбоко уважаван от света на възрастните, и собственото откритие, че този човек ие е нищо друго освен злобен лунатик.
Това беше и нашето заключение с Илайза за др Кордилия Суейн Кординър, общопризнатият иай-добър спедиалистпсихолог в света — с изключение може би на Китай. Никой вече не знае какво става в Китай.
Имам томовете на Британската енциклопедия във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг и затова съм в състояние да напиша и второто име на Достоевски.
Д-р Кординър бе винаги внушителна и снизходителна в присъствието на възрастни. През цялото й пребиваване в къщата тя бе издокарана с рокли като за бал с маски, обувки с високи токове и бижута.
Веднъж я чухме да казва на родителите ни:
— Това, че една жена има три доктората и оглавява изследователска корпорация с бюджет три милиона долара, съвсем не значи, че тя не може да бъде женствена.
Когато обаче остана насаме с мен и Илайза, тя започна да проявява явни признаци на параноя.
— Край на номерата ви, сополиви малки милионерчета, и да не сте посмели да ги правите повече, особено пък на мен — заяви тя. Ние нищо лошо не бяхме направили. Тя бе така вбесена от парите и властта, които семейството ни притежаваше, че сигурно изобщо не е забелязала колко сме грозни и огромни. За нея просто бяхме още две разглезени и отвратителни богаташки деца, с които трябваше да се оправя.
— Не съм родена със сребърна лъжица в устата — повтори ни тя не веднъж и дваж, — много са били дните, в които не знаехме кога ще бъде следващото ядене. Имате ли някаква представа за това?
— Не — отговори Илайза.
— Разбира се, че не — каза д-р Кординър. И тъй нататък.
Тъй като тя явно беше параноичка, цяло нещастие бе, че второто й име бе еднакво с нашето фамилно.