— Изобщо не си въобразявайте, че съм милата ви леля Кордилия, излишно е да си залъгвате малките аристократични мозъци с това. Когато дядо ми е дошъл тук от Полша, той си е сменил името от Станкович на Суейн — очите й хвърляха мълнии — кажете Станкович!
Казахме го.
— А сега — Суейн! И това казахме,
Накрая единият от нас я попита защо е толкова ядосана. Това изведнъж я успокои.
— Не съм — отговори тя — и би било много вредно за професията ми изобщо да се ядосвам на нещо. Обаче да се извика човек като мен от толкова далеч, за да дойде в тази пустош и лично да прави психологически тестове само на две деца, е все едно да се извика Моцарт да акордира пиано. Или пък Айнщайн да направи баланс на някоя счетоводна книга. Е, как мислите, не си ли прахосвам времето с вас, „господарю Уилбър“ и „господарко Илайза“, предполагам, че тъй ви наричат?
— Защо тогава дойдохте? — попитах я аз. Тя отново излезе извън кожата си от гняв, а отговорът й бе невъобразимо злобен:
— Защото парите ме повикаха, малки ми лорд
Фаунтлерой.
Още повече се изплашихме, когато разбрахме, че тя възнамерява да ни подлага на тестове поотделно. Съвсем невинно й признахме, че отговорите ще бъдат много по-сполучливи, ако ни позволи да си допрем главите.
Тя изведнъж стана грубо язвителна:
— Да не би госпожицата и господинът да искат да им сложат в стаите и по една енциклопедия? Или може би преподавателското тяло на Харвардския университет трябва да се премести тук и да ви подсказва правилния отговор, когато не сте много сигурни?
— Това би било чудесно — казахме ние.
— Ако никой досега още не ви го е казал,
помнете, че живеете в Съединените американски щати, където никой не трябва да разчита на никого и всеки сам си пробива пътя.
Аз съм тук, за да ви подложа на тест, но ще ви науча на едно основно правило в живота, а вие ще ми благодарите за това, докато сте живи:
Ето го правилото: „Бъди самостоятелен и се грижи само за себе си.“ Можете ли да го повторите и запомните?
Не само го повторих, но го помня и до ден днешен: „Бъди самостоятелен и се грижи само за себе си.“
Але-хоп!
Така че се проявихме като самостоятелни. Поотделно бяхме подложени на тест на неръждаемата маса в постланата с плочки столова. Когато единият от нас беше там с д-р Кординър или „леля Кордилия“, както я наричахме помежду си, другият го изпращаха във възможно най-отдалечената стая, тоест в балната зала на върха на кулата в северната част на къщата.
Уитърс Уитърспун трябваше да наблюдава онзи, който беше там. Натовариха го с тази задача, понеже бе ходил войник. Чухме нарежданията, които получи от „леля Кордилия“. Тя го предупреди да бъде нащрек, защото има улики, че аз и Илайза се свързваме по телепатичен път.
След като бяха получени факти от Китай, западната наука най-после призна, че някои хора могат да предават информация на други без видими или чути сигнали. Предавателите и приемниците на тези странни послания се намират на повърхността на синусовите кухини, а те от своя страна трябва да са здрави и да не са запушени.
Основната нишка към същността на въпроса, която китайците дадоха на западния свят, бе едно странно, неразбираемо изречение: „Чувствувам се много самотен, когато имам сенна хрема или съм настинал.“ Макар че бе предадено на английски, трябваше да минат години, докато се разбере истинският му смисъл.
Але-хоп!
Да, но телепатията губеше своята сила за мен и Илайза при разстояния, по-големи от три метра. При положение, че единият от нас беше в трапезарията, а другият в балната зала, това бе все едно, че се намираме на различни планети — каквото фактически е положението днес.
Разбира се, за разлика от Илайза, аз можех да отговарям писмено на въпросите. Когато „леля Кордилия“ я подлагаше на тестовете си, тя трябваше да й чете гласно всеки въпрос и после сама да записва отговорите й.
Струваше ни се, че отговаряме на всички въпроси грешно, но може би е имало и няколко правилни отговори, защото д-р Кординър заяви пред родителите ни, че умственото ни развитие е „долната нормална граница за възрастта им“.
Без да знае, че подслушваме, тя каза, че вероятно Илайза никога няма да се научи да чете и пише и поради това никога няма да бъде избирател, нито ще има шофьорска книжка. Тя се постара да смекчи малко нещата, като нарече Илайза „едно забавно кречетало“.
Аз бях определен като добро, сериозно момче, което лесно се разсейва и обърква от вятърничавата си сестра. Чете и пише, но има погрешни схващания и недостатъчни знания за значението на думите и изреченията. Ако бъде отделен от сестра си, има всички основания да се вярва, че от него ще стане помощник в някоя бензиностанция или портиер в селско училище. Перспективите за полезен и щастлив живот на село са много добри.