Това бе единственият случай, когато съвсем безразсъдно бе признала, че е наша майка.
Мисля, че по телепатичен път усетихме тази животинска връзка. Във всеки случай помня, че някаква надежда гъделичкаше влажните и меки стени на синусите ми.
Зарязахме рева, който и без това не ни се удаваше. И съвсем ясно поставихме условията си, които трябваше да се изпълнят веднага. Настоявахме отново да ни подложат на тест, но този път двамата заедно.
— Искаме да ви покажем — заявих аз — какво можем да извършим, работейки заедно, и никой повече не ще и помисли да ни разделя.
Говорихме много внимателно. Аз им обясних кои са Вети и Боби Браун и се съгласих, че са глупави. Казах им, че никога не сме мразили и винаги сме срещали трудности, ако се е налагало да разбираме тази човешка проява в разните книги, които сме чели.
— Но вече има наченки на омраза в нас — добави Илайза, — засега тя е насочена само към двама души на този свят: Бети и Боби Браун.
Оказа се, че освен всичко останало, д-р Кординър е и страхлива. Като много други страхливци тя пак продължи да се заяжда и то в най-неподходящия момент. Направо се изсмя на молбата ни:
— Вие в какъв свят си въобразявате, че живеете? — попита ни тя и тъй нататък.
Майка ни скочи и отиде съвсем близо до нея, без да я докосва, но като избягваше погледа й. С глас, който бе нещо средно между мърморене и ръмжене, вперила очи в гърлото и, тя нарече д-р Кординър „лайно от малко накокошинено врабче.“
Глава осемнадесета
Този път ни изпитваха заедно. Стояхме рамо до рамо пред неръждаемата маса в каменната столова. Толкова бяхме щастливи! Обезличена, д-р Кординър раздаде тестовете като робот, а родителите ни стояха настрана и наблюдаваха. Беше ни подготвила нови тестове, така че всичко започваше отначало и на чисто.
Преди да започнем, Илайза обеща на родителите ни, че ще отговорим правилно на всички въпроси.
Така и сторихме.
В какво се състояха въпросите? Вчера се родих в развалините на едно училище на 46 улица и имах късмет да открия комплект тестове, готови за работа.
Цитирам дословно:
„Един човек купил сто части от една стока, по пет долара всяка. Ако първия месец цената на една част се повиши с пет цента, а втория месец се намали с осем цента и отново се покачи с три цента на третия месец, каква ще бъде общата стойност на вложения капитал в края на третия месец?“
Или:
„Колко цифри има на ляво от десетичната точка в квадратния корен от 692038.427537?“
Или:
„Какъв е цветът на жълто лале, гледано през синьо стъкло?“
ИЛИ:
„Защо Малката мечка се завърта веднъж около Полярната звезда?“.
„Астрономията се отнася към геологията както човекъът, който се катери по покривите, за да ги поправя, към … кое?“ И тъй нататък.
Але-хоп!
Справихме се с всички въпроси и изпълнихме името, дадено от Илайза.
Единствената неприятност бе, че докато съвсем невинно проверявахме по няколко пъти отговорите си, се бяхме преплели под масата — краката на единия обхващаха шията на другия като окърлица и всеки сумтеше и пръхтеше в чатала на другия. И когато отново седнахме на столовете, д-р Киринър бе припаднала, а родителите ни бяха изстинали.
В 10 часа на другата сутрин една кола ме откарваше към училището за деца със сериозни умствени увреждания в Кейп Код.
Глава деветнадесета
Слънцето отново залязва. Птичи глас се извисява и достига до мен. Звукът идва откъм пресечката на 31 улица и Пето авеню — там има танк от чийто купол расте дърво. Птичката повтаря няколко пъти въпроса си към мен с пронизваща яснота.
„Уиппуруил?“ — чурулика тя.
Не съм наричал никого така, нито пък Мелъди и Исадор, които се учат от мен и измислят имена на всичко. Те например рядко наричат Манхатън с името му или с „Острова на смъртта“, както го назовават на сушата. Наричат го като мен „Национален парк на небостъргачите“, без да разбират иронията, която се крие в тези думи, или пък със сухото „Анкър Уот“.
А името на птичката, която винаги се обажда при залез слънце, е същото, което й дадохме аз и Илайза като деца. То е правилно, защото го прочетохме в речника.
Харесвахме името заради суеверния ужас, който пораждаше. Когато го произнасяхме, птичката ни се струваше кошмарно създание от картина на Иеронимус Бош. А когато чуехме този звук, произнасяхме името й едновременно. То бе може би единственият случай, когато говорехме едновременно. „Викът на нощната лястовица“ — казвахме си ние.