— Нощната лястовица се обажда — чух да казват Мелъди и Исадор от онази част на фоайето, където не мога да ги видя.
Една вечер, преди моето заминаване за Кейп Код, аз и Илайза слушахме този вик. Бяхме избягали от къщата и намерихме убежище в тъмния мавзолей на професор Суейн.
„Уиппуруил“ — чу се някъде откъм ябълковите дървета.
й Дори когато допряхме главите си, не можахме да измислим почти нищо, което да си кажем. Чувал съм, че осъдените затворници често се чувствували мъртви далеч преди смъртта си. Може би така се чувствуваше и нашият гений, знаейки, че всеки момент жестокият палач ще го разцепи на два, образно казано, неопределени къса месо, на Вети и Боби Браун.
— Независимо от състоянието на нещата, ръцете ми не знаеха покой — това често се случва с умиращи хора. Бяхме взели със себе си онова, което считахме, че е най-добро от писанията ни. Свихме ги на руло и ги скрихме в една празна бронзова погребална урна.
Тя била направена да съхрани навеки праха на съпругата на професор Суейн, но госпожата предпочела да бъде погребана в Ню Йорк. Урната е зеленясала.
Але-хоп!
И какво имаше написано там? Помня, че имаше метод за определяне повърхността на кръг и един утопичен проект за създаване на изкуствени многочленни семейства в САЩ, като се даде на всеки гражданин ново второ име. Всички хора с еднакви втори имена ще му станат роднини.
Там беше и критиката ни на Дарвиновата теория за еволюцията и един трактат за природата на гравитацията. В него излагахме схващането си, че в древни времена гравитацията сигурно е била променлива.
На друго място се доказваше, че зъбите трябва да се мият с топла вода като чиниите, тенджерите и тиганите.
Але-хоп!
Илайза реши, че трябва да скрием всичко това в урната.
Пак тя сложи край на скривалището после. Когато ги напъхахме вътре, не бяхме близо един до друг, и това, което каза тя тогава, е чисто нейна мисъл:
— Кажи навеки сбогом на интелигентността си, Боби Браун.
— Сбогом — казах аз.
— Илайза — обърнах се аз към нея, — в толкова много книги, които съм ти прочел, се казва, че любовта е най-важното от всички неща. Може би сега трябва да ти кажа, че те обичам.
— Продължавай — каза тя.
— Обичам те.
Илайза помисли малко:
— Не, това не ми харесва.
— Защо?
— Имам чувството, че насочваш пистолет в челото ми. Това е просто начин да накараш някого да каже нещо, което той вероятно няма намерение да казва. Какво друго мога да кажа, а и всеки друг на мое място, освен че и аз те обичам?
— Не ме ли обичаш?
— Какво може да се обича в човек като Боби Браун?
Някъде навън, под ябълковите дървета, нощна лястовица отново зададе своя обичаен въпрос.
Глава двадесета
Илайза не слезе на закуска другата сутрин. Остана в стаята си, докато заминах. Родителите ни дойдоха в собствен „Мерцедес“ и шофьор. От двама ни аз бях този, пред когото се откриваше някакво бъдеще. Можех да постигна нещо. докато пътувахме през красивата местност вън от селцето, в мен започна да нахлува завист.
Това е един начин за самозащита на организма срещу непоносима скръб, която, като детски лекар, съм убеден, че съществува у всички деца. Струваше ми се, че някъде назад остава една сестра — близначка, която не е умна като мен. и е Илайза Мелон Суейн.
Учебната програма бе така съставена, че цяла година никой не си ходи в къщи. Посетих Англия, Франция, Германия, Италия и Гърция. Бях и на летен лагер. За мен преобладаваше мнението, че не съм никакъв гений и съм лишен от всякаква оригиналност, но умът ми е над средното ниво. Бях стриктен, дисциплиниран и можех да отделя полезното и значимото от глупостите и излишното.
Прочух се като първото дете в историята на училището, което така бляскаво е завършило образованието си, че са му предложили да замине за Харвард. Приех поканата, макар че гласът ми все още не бе започнал да се променя.
Родителите ми много се гордееха с мен, но ми напомняха от време на време, че имам сестраблизначка, която е само някакво подобие на нормален човек. Беше изпратена в някакъв скъп пансион за хора като нея.
Тя бе само едно име, нищо повече.
Баща ми загина при автомобилна катастрофа, когато бях първа година студент. За мен обаче се беше погрижил превъзходно — бях посочен за изпълнител на завещанието му.
Скоро след това един дебел адвокат с лукави очи, Норман Мушари-младши, ме посети в Бостон. Разказа ми някаква история, която в началото ми се стори много несвързана и неуместна — ставаше дума за жена, държана затворена против волята й в пансион за слабоумни. Той заяви, че го е упълномощила да даде под съд роднините й и пансиона за нанесените щети, да бъде пусната веднага на свобода и да получи своята част от наследството, от която незаконно била лишена.