Името й, разбира се, бе Илайза Мелон Суейн.
Глава двадесет и първа
По-късно майка ми каза:
— Болницата, в която бяхме пратили сестра ти, съвсем не беше евтина. Плащахме по 200 долара на ден. А и лекарите ни съветваха да не ходим там, нали?
— Да, мисля, че така беше — отговорих аз, но после откровено си признах — забравил съм.
Бях не само един глупав Боби Браун, но и много суетен. Студент в първи курс медицина и с по-лйяво развитие като на дете, аз притежавах голямата къща в Бикън Хил. Започнах да се обличам така, както по времето, когато бях президент. До нашедо училище и обратно ме отвеждаше един „ягуар“. Облеклото ми бе като на шарлатанин от Времето на Честър Алън Артър.
Почти всяка вечер устройваха приеми у дома. Обикновено се появявах за няколко минути, пушех хашиш в лула от морска пяна и бях облечен в смарагдовозелено копринено наметало. Веднъж до мен се приближи красиво момиче и каза:
— Вие сте най-грозният и най-сексуалният мъж, когото съм срещала през живота си.
— Да — отговорих — знам.
Майка ми много често идваше в Бикън Хил, където имаше специален апартамент за нея. Аз също я посещавах често в „Залива на костенурките“. Репортьорите се тълпяха и на двете места, за да вземат интервюта, особено след като Норцан Мушаримладши успя да освободи Илайза от пансиона.
Вдигна се голям шум.
Винаги е така, когато мултимилионерите издевателствуват над свои роднини.
Алехоп!
Положението бе много конфузно, но точно такова трябваше да бъде.
Все още не се бяхме виждали с Илайза и не можехме да я намерим по телефона. Междувременно тя ежедневно и с пълно основание сипеше хули и обиди по наш адрес в пресата.
Единственото, което можехме да покажем на репортерите, бе копие от телеграма, която й бяхме изпратили и се пазеше от адвоката й.
Ето текста: „Обичаме те. Мама и Уилбър.“
Показвахме и отговора: „И аз ви обичам. Илайза.“
Илайза не позволяваше да я фотографират. Купи кабина за изповядване от една съборена черква чрез адвоката си и винаги сядаше в нея, когато я интервюираха от телевизията.
Ние с майка ми гледахме тези предавания агонизиращи.
За нас бе почти непознат грубият й контраалт и мислехме, че сигурно някой мошеник е седнал там; Но това беше самата тя.
Помня, че веднъж я питаха:
— Как прекарвахте времето си в пансиона, мисСуейн?
— Пеех — отговори тя.
— Какво точно пеехте?
— Винаги една и съща песен.
Кажете ни заглавието й. „Някой ден ще дойде моят принц“. Имахте ли предвид някого? Моят братблизнак — каза тя, — но той е зает и изобщо не дойде.
Глава двадесет и втора
Ние с майка ми изобщо не се противопоставихме, на Илайза и адвоката й и тя лесно възстанови правата си и полагаемата й се част от наследството. Едно от първите неща, които направи, бе да купи половината акции на професионалния клуб „Патриотите на Нова Англия“.
Покупката бе последвана от голям рекламен клип. Илайза все още стоеше в кабината за изчакване и не се показваше пред камерите, но Цари, обеща на света, че тя винаги ще носи златната фланелка на клуба по време на наддаванията.
Попитаха я на едно интервю дали следи събитията и новините.
— Китайците не са виновни, че си отиват — заяви тя.
Това се отнасяше до закриването на китайско-посолство във Вашингтон. Опитите за създаване на по-ниски хора в Китай донесоха такива резултати, че техният посланик бе едва 60 сантиметра висок. Прощалната му реч бе учтива и дружелюбна. Той подчерта, че дипломатическите връзки
се прекъсват, просто защото в САЩ няма повече нищо, което да интересува китайците.
Попитаха Илайза да обясни как са успели да разберат истината.
— Коя цивилизована страна може да се интересува от това проклето и ужасно място, наречено Америка — каза тя, — където никой не дава пукната пара за роднините си?
Един ден забелязах Илайза и Мушари да минават пеша по моста „Масачузетс Авеню“ от Кеймбридж за Бостън. Беше топъл слънчев ден. Сестра ми носеше слънчобран , беше облечена във фланелката на своя футболен тим.
Господи, какви каши забърква винаги това момиче!
Тя бе така прегърбена, че лицето й бе на едно ниво с това на Мушари, а той по ръст бе колкото Наполеон Бонапарт. Сестра ми палеше цигара от цигара и кашляше като магаре.
Мушари носеше бял костюм с червена роза на ревера. В ръката си държеше бастунче.