Беше написана на бланка от хотела и гласеше:
„Ако не можеш да направиш добро, поне не върши зло. — Хипократ.“
Когато превърнах къщата във Вермонт в клиника и болница за малки деца, а и в свой дом, наредих да издълбаят в камъка над входната врата същите думи. Те обаче така много смущаваха и безпокояха пациентите ми и техните родители, че се принудих да наредя да ги заличат. Звучаха им като признание на слабост и нерешителност и ги навеждаха на мисълта, че може и да не идват там.
Аз обаче не ги забравих и в действителност те не ми пречеха и не вършеха зло. Интелектуалният център, около който се въртеше практиката ми, бе еднаединствена книга, която заключих в касата една нощ — подвързания ръкопис — ръководство за отглеждане на деца, който аз и Илайза бяхме сътворили по време на оргията ни на Бикън Хил.
По някакъв необясним начин ние бяхме вложили всичко в него.
И годините летяха.
През тези години аз се ожених за жена, богата като мен. Всъщност тя ми беше трета братовчедка и се казваше Роуз Олдрич Форд по баща. Беше много нещастна, защото не я обичах и не ходех никъде с нея. Никога не съм бил вещ в любовта. Имахме дете — Картър Пейли Суейн — което също не успях да обикна. Той беше нормален и ми бе страшно безинтересен. Някак си приличаше на лятна тиква с дръжка — безличен и блед, той непрекъснато едрееше.
След развода двамата с майка му си купиха жилище на Мачу Пикчу в Перу — в същата сграда, където живееше Илайза. Не чух нищо повече за тях, дори и когато станах президент на САЩ.
А времето летеше.
Една сутрин се събудих почти петдесетгодишен. Майка ми също се бе преселила с мен във Вермонт. Продала беше къщата в Залива на костенурките. Беше станала слаба и уплашена.
Говореше ми с часове за небето.
Тогава още не знаек нищо по този въпрос.
Предполагах, че когато хората умират, те просто са мъртви.
— Знам, че баща ти ме чака с отворени обятия — казваше тя, — също и моите родители.
Оказа се, че е била права. Да очакват пристигането на други хора бе единственото нещо, което могат да правят онези, които са вече горе.
Начинът, по който майка ми говореше и описваше небесните селения, ми приличаше на реклама за курс по голф на Хавайските острови, с идеално изравнен терен и зеленина, която се спуска чак до прохладния океан.
Съвсем внимателно й отправих укор, че май така си представя рая.
— Ако се съди от думите ти, това е място, където хората пият много лимонада — забелязах аз.
— Обожавам лимонадата — отвърна тя.
Глава двадесет и девета
Колкото повече се приближаваше към края си, майка ми все по-често говореше колко много мрази изкуствените неща — синтетични парфюми, тъкани, пластмаси и т. н. Казваше, че обича коприна, памук, лен, вълна, кожи, глина, стъкло и камък. Обичаше също коне и платноходки.
— Всички тези неща отново се връщат — казах й аз и това беше вярно.
В болницата имах двадесет коня, фургони, каруци, файтони и шейни. Имах собствена кобила, шотландска порода. Златисти косми скриваха копитата й. Нарекох я „Бъдуайзър“
Чух, че в пристанищата на Ню Йорк, Бостън и Сан Франциско отново имало гори от мачти. Доста време мина, откакто не ги бях виждал
С радост открих, че умът ми проявява една голяма благосклонност към фантазията. Разните машинарии започнаха да отмират, връзките с външния свят ставаха все по-слаби и мътни.
Ето защо изобщо не се изненадах, когато една нощ, след като бях сложил майка си да спи, аз се прибрах в спалнята си със запалена свещ и намерих там един китаец, не по-голям от палеца на ръката ми, да стои на полицата над камината. Беше облечен в синя памуклиика, панталон и шапка.
Пресметнах след това, че той бе първият официален пратеник на Китайската народна република в САЩ за повече от двадесет и пет години.
Доколкото ми е известно, през този период никой чужденец, отишъл в Китай, не се бе върнал оттам.
Така че изразът „Заминавам за Китай“ бе станал синоним на самоубийство.
Але-хоп!
Малкият посетител ми направи знак да се приближа така, че да не се налага да вика. Обърнах към него едното си ухо. За него това сигурно е била ужасна гледка — един тунел, пълен с косми и ушна кал.
Той ми каза, че е пътуващ посланик и е назначен на тази длъжност, понеже е видим за чужденците. Бил много по-висок от един среден на ръст китаец.
— Мислех, че не се интересувате вече от нас — казах аз.
Той се усмихна.
— Това беше глупаво от наша страна, д-р Суейн, и ние се извиняваме.
— Искате да кажете, че знаем неща, които вие не знаете?