Въпреки всичко съм сигурен, че ако чичо Алекс, макар и заклет атеист, изведнъж се озове след смъртта си пред свети Петър и вратите на рая, пак би се представил така: „Аз съм Алекс Вонигът, алкохолик.“
Браво на него.
Струва ми се, че самотата и ужасът от отравяне с алкохол го подтикнаха да влезе в Дружеството. Роднините му бяха покойници, живееха в други градове или просто бяха станали част от американския живот и той търсеше нови братя и сестри, племенници, чичовци и лели — намери ги в Дружеството на анонимните алкохолици.
Когато бях малък, имаше навик да ми избира книгите, които трябва да прочета, а после проверяваше дали наистина съм ги прочел. Забавляваше се, като ме водеше на гости при роднини, за които дори не бях чувал.
Веднъж ми каза, че бил американски шпионин в Балтимор през Първата световна война, където трябвало да се сприятели с немските американци. Задачата му била да следи действията на противниковите агенти. Фактически той никого не проследил, защото нямало нищо за следене.
Точно преди родителите му да напомнят, че е крайно време да се върне в къщи и да се установи там, той бил инспектор за разследване на корупцията в Ню Йорк. Там предизвикал скандал, разкривайки огромните суми, отпускани за поддържане на гроба на Грант, място, което изисква съвсем малка поддръжка.
Вестта за неговата смърт ми бе предадена по белия телефон с клавишите в дома ми в онази част на Манхатън, известна като „Залив на костенурките“. До телефона имаше филодендрон.
Още не мога да разбера защо отидох да живея на това място.
Там няма никакви костенурки. Нито пък залив.
Може би аз самият съм костенурка, способна да живее навсякъде, дори и под водата за кратко време, със своя дом на гърба.
Обадих се на брат си в Олбъни. Той беше около шестдесетте, аз бях на петдесет и няколко. И двамата не бяхме вчерашни.
та, Бърнард все още играеше ролята на по-голям брат. Той купи билети за самолета на летището в Индианаполис и уреди въпроса за стая с две легла в хотел „Рай“ както и тези на много други близки роднини, беше направо светско и липсваше какъвто и да е намек за бог, задгробен живот, дори и за Индианаполис.
Бърнард и аз затегнахме предпазните си колани в реактивния самолет от Ню Йорк за Индианаполис. Седнах до пътечката. Бърнард се намести до прозореца — той е метеоролог й облаците значат нещо много повече за него, отколкото за мен.
И двамата бяхме над метър и осемдесет високи. Кестенявите ни коси все още не бяха оредели. Имахме еднакви мустаци — точно копие на мустаците на покойния ни баща.
Изглеждахме съвсем безобидни. Просто двама добри, попрехвърлили симпатяги.
Между нас имаше едно празно място, което бе по-скоро символично. То можеше да бъде на сестра ни АлА, която по години бе също между нас. Тя не беше там, нито на път за погребението на любимия й чичо Алекс. Почина от рак на четиридесет и една година между непознати в Ню Джързи.
— Я стига глупости! — ни каза тя на нас с брат ми веднъж, когато говорехме за приближаващия край. Щеше да остави четири малки момчета сираци.
— Ама че комедия — рече Алис.
Тя прекара последния ден от живота си в болницата. Лекарите и сестрите й казаха, че може да пие и пуши колкото иска и да яде всичко.
Когато двамата с брат мя я посетихме, тя дишаше с мъка. По-рано беше висока като нас и това я притесняваше, защото беше жена. Смущаваше се и стойката й бе винаги лоша. Сега приличаше на въпросителен знак.
Закашля се. После се засмя. Разказа единдва вица, които вече не помня.
След това ни отпрати. „Не се обръщайте назад“ — каза тя.
Не се обърнахме. л — Алис почина почти по същото време на деня; в което и чичо Алекс — час или два след залез слънце.
Статистически смъртта й не би била забележима с нищо, ако не беше една подробност — напълно здравият й съпруг, Джеймс Кармалт Адамс, редактор на търговско списание, което се помещаваше на Уол стрийт, бе загинал само два дни преди това — жертва на единствената в американската история железопътна катастрофа, когато влак бе налетял на отворен подвижен мост.
Помислете за това.
Всичко това наистина се случи.
Ние с брат ми не казахме на Алис какво се е случило със съпруга й, който трябваше да се грижи за децата след смъртта й, но въпреки това тя узна. Една. по-леко болна й бе дала „Ню Йорк Дейли Нюз“ и цялата първа страница бе изпълнена с подробности около катастрофата. Имаше и списък на загиналите.
Тъй като сестра ни никога не бе възпитавана в религиозен дух, а животът й бе съвсем непорочен, тя възприе новината просто като един инцидент на много оживено място.