Някакво необикновено чувство ме изпълваше и първото, което си помислих, бе, че то е чисто психологическо — просто първата вълна на скръбта ме беше заляла. Стоях на верандата като вкопан и не можех крака си да помръдна дори, а чертите на лицето ми се топяха и разливаха като разтопен восък.
Обяснението бе, че силата на гравитацията се беше увеличила невероятно много.
Чу се страхотен трясък в църквата — камбаната се сгромоляса от купола.
След това потънах в пода на верандата и залепнах за земята под нея.
И по другите краища на планетата кабели на асансьори се прекъсваха, самолети се разбиваха,
параходи потъваха, късаха се оси на коли и камиони, мостове пропадаха и тъй нататък, и тъй нататък.
Беше ужасно.
Глава тридесет и втора
Този първи поразяващ трус на увеличена гравитация не трая повече от минута, но светът никога повече нямаше да бъде същия.
Като замаян се измъкнах изпод верандата на пощата и събрах писмата си.
Бъдуайзър беше мъртва. Опитала се беше да остане на крака. Но вътрешностите й бяха изскочили навън.
Сигурно съм преживял нещо като шок от взрив. Хората в селцето викаха за помощ, а аз бях единственият лекар. Въпреки това си отидох към къщи.
Помня, че се скитах между ябълковите дървета.
Помня, че спрях до семейното гробище и замислено отворих едно писмо от компанията Ели Лили, която произвеждаше фармацевтични препарати. Вътре имаше една дузина хапчета, изпратени за мостра, с цвят и големина на леща.
От описанието, което прочетох много внимателно, разбрах, че търговското им име е „трибензо-депортамил“. Едната от съставните части на името — „депорт“ — имаше връзка и спомагаше за доброто и прилично държание в обществото.
Хапчетата лекуваха болестта на Турет, при която болният говори, без да иска, различни мръсотии и прави неприлични жестове, независимо къде се намира.
В обърканото състояние, в което бях изпаднал, ми се стори, че бе абсолютно необходимо и важно за мен да глътна веднага две хапчета, което и направих.
След две минути цялото ми тяло се изпълни с такова задоволство и увереност, каквито никога преди не бях изпитвал.
Така започна моята пристрастеност към тези хапчета, която трая близо тридесет години.
Але-хоп!
Цяло чудо бе, че нямаше убити в моята болница. Леглата и столовете на колела на някои от по-тежките деца бяха счупени. Една от сестрите бе пропаднала в тайния вход, който на времето бе прикрит с леглото на Илайза. И двата й крака бяха счупени.
Майка ми, слава богу, бе спала през цялото време.
Когато се събуди, аз стоях до леглото й. Тя отново взе да ми обяснява колко мрази изкуствените неща.
— Да, мамо, знам — казах аз, — напълно съм съгласен с теб. Назад към природата.
И до днес не знам дали този трус бе природно явление или опит на китайците.
Тогава си мислех, че има някаква връзка между въпросното бедствие и снимките, които направи Фу Манчжу на нашето есе за гравитацията. И натъпкан до краен предел с трибензо-депортамил, аз изнесох всичките ръкописи от мавзолея.
Ръкописът за гравитацията ми беше непонятен. Допрели главите си, аз и Илайза ставахме може би десет хиляди пъти по-умни, отколкото разделени.
Утопичният ни проект да реорганизираме Америка, като създадем по изкуствен път хиляди многочленни семейства обаче бе ясен и разбираем. Между другото Фу Манчжу го беше намерил за абсурден.
— Направо детска измишльотина — бе казал той.
Отвърнах, че е увлекателен. В него се отбелязваше, че всъщност нищо ново не се казва. Лекарят се чувствува някак свързан с останалите лекари, адвокатът с адвокатите, писателят с писателите, атлетът с атлетите, политикът с политиците и т. н.
С Илайза обаче решихме, че връзките в тези семейства са слаби и ненадеждни. Те изключват децата, старците, домакините и онези, които не се подават на категоризиране. А и интересите им са така специфични, че изглеждат едва ли не ненормални на останалите.
„Едно идеално многочленно семейство от нов тип — бяхме писали с Илайза преди много години — трябва да отрази пропорционално всички категории американци в зависимост от техния брой.
След създаването на десет хиляди такива семейства в Америка ще има десет хиляди парламента, така да се каже, които ще обсъждат искрено и вещо онова, което днес шепа лицемери разпалено дискутират, като считат, че работят за благоденствието на цялото човечество.“
Заниманието ми бе прекъснато от старшата сестра, която дойде да ми каже, че нашите малки уплашени пациенти най-после са се успокоили и заспали.