Глава тридесет и пета
Слънцето отдавна е изгряло над Националния парк на небостъргачите. Гравитацията е много слаба, но днес Мелъди и Исадор няма да работят на пирамидата. Ще си направим пикник до покрива на сградата. Станали са много общителни и мили с мен, защото рожденият ми ден е след два дни. Колко е забавно!
Няма на света нещо, което да обичат повече от рождените дни!
Мелъди оскуба пилето, което един роб на Вера Чипмънк-5 Запа ни донесе тази сутрин, заедно с два хляба и две бутилки бира. После той ни изигра пантомима на тема, как се грижи за прехраната ни. Опря дъната на бирените бутилки в гърдите си, като че бирата извираше оттам.
Смяхме се. И ръкопляскахме.
Мелъди хвърляше пера с пълни шепи към небето. Гравитацията беше слаба и тя приличаше на бяла вълшебница. От всяко раздвижване на пръстите й излитаха пеперуди.
Аз имам ерекция. Исадор също. Всеки мъж на острова има.
Исадор мете фоайето с метла, която е направил от клони. Пее си една от двете песни, които знае. Другата е „Честит рожден ден“. Той няма никакво чувство за музика и такт и просто си тананика монотонно:
„Лодката си карай
надолу по течението
спокойно и весело.
Животът е сън и илюзия.“
А аз си спомням един ден от моя живот, много назад и нагоре по течението, в който получих многословно писмо от президента на страната, който в случая бях самият аз. Както всеки друг гражданин, и аз стоях на тръни в очакване да науча какво ще бъде решението на компютрите за новото ми име.
Г-н президентът ме поздрави с новото име. Помоли ме да го използувам редовно в подписите си
на пощенската кутия, в писмата, указателя и т. н Уведомяваше ме, че то е избрано съвсем произволно и не съдържа намеци и коментари за характера, външния вид и миналото ми.
Предлагаше ми с подкупваща простота и с прости абсурдни примери как да помагам на новите си роднини — да им поливам цветята, когато ги няма; да се грижа за децата им, ако искат да излязат за часдва; да ги насочвам към най-спокойния зъболекар, когото познавам; да им пускам писмата, ако ме помолят, да ги придружавам, ако
се страхуват да отидат на лекар; да ги посетя в болницата и в затвора; да ходя с тях на филм на ужаса.
Але-хоп!
Бях очарован от новото си име. Веднага наредих да боядисат в бледожълто овалния кабинет в Белия дом в чест на второто ми име — Даф. Докато давах нареждания на частната си секретарка Хортънс Маскалъндж’-13 Макбъи,’ как да се пребоядиса помещението, появи се 3-я от миячите на съдове в кухнята на Белия дом. Беше натоварен с поръчка, която явно го очудваше и плашеше. Бе така объркан, че се задъхваше
——
1 Маскалъндж — голяма речна риба в Северна Л.. ка — бел. пр.
всеки път, когато се опитваше да проговори.
Едва накрая успя да изломоти съобщението си и аз го прегърнах. Беше изскочил за миг от тинята на живота, за да ми съобщи, събрал целия си кураж, че също е Дафодил11.
— Братко — казах аз.
Глава тридесет и шеста
Имаше ли по принцип противници на новата социална реформа? Имаше, разбира се. И както бяхме предрекли с Илайза, моите врагове бяха така разгневени от идеята за изкуствено създадените семейства, че организираха свои многоезични многочленни семейства.
Имаха също и специални значки, които продължиха да носят дълго след като бях вече избран за президент. Това, което пишеше там, бе фатално:
САМОТЕН, СЛАВА БОГУ!
Смях се, когато дори собствената ми жена, по баща Софи Ротшилд, започна да носи такава значка.
Але-хоп!
Тя побесня, когато получи официално писмо от президента, който фактически бе собственият й съпруг и който я уведомяваше, че трябва да престане да се нарича Ротшилд. Трябваше да смени името си с Пийнът’-3.
И отново: Съжалявам, но се смях.
Софи се цупи няколко седмици. След това до-пълзя при мен в овалния кабинет — един следобед, когато гравитацията се бе засилила особено много — дойде да ми каже, че ме мрази.
Това никак не ме засегна.
Бях абсолютно наясно, както вече казах, че с човек като мен не може да се изгради щастливо семейство.
— Съвсем честно, не мислех, че ще отидеш толкова далеч, Уилбър — каза тя. — Знаех, че си налудничав като сестра си. Но не вярвах, че ще стигнеш чак дотам.
Не беше необходимо Софи да си вдига главата, за да срещне погледа ми. Проснал се бях на пода с възглавница под брадата. Четях един чудесен
——
’ Пнйнът — фъстък.
репортаж за нещо, което се бе случило в Урбана, Илиноис.
Не го оставих, за да й обърна необходимото внимание, и тя попита:
— Това, което четеш, по-интересно ли е от мен?
— Виж какво, от много години насам аз съм единственият американец, който е говорил с китаец. Току-що прочетох, че вече не е така. Китайска делегация е посетила вдовицата на един физик в Урбана преди около три седмици.