Але-хоп!
— Аз наистина не бих искала да ти отнемам от скъпоценното време — каза тя, — защото си много по-близък с китайците, отколкото някога си бил с мен.
Бях й подарил стол на колела за Коледа, за да се разхожда около Белия дом, когато гравитацията е много силна. Попитах я защо не го използува.
— Много ми става мъчно — рекох, — като те гледам да пълзиш на четири крака.
— Сега се казвам Пийнът — каза тя, — а това растение живее близо до земята. Това е едно от отличителните му качества. То е най-евтиното и най-ниското от всички растения.
В началото, когато изобщо започна всичко, мислех, че е особено важно да не се позволява на хората да сменят имената, дадени им от правителството. Грешах обаче, като изисквах това да се спазва стриктно. Сега непрекъснато ги сменят — и тук, на Острова на смъртта, и навсякъде. Не виждам нищо лошо в това.
Но спрямо Софи бях неумолим.
— Сигурно искаш да бъдеш Ийгъл’ или Дайъ-мънд2? — попитах.
— Искам да бъда Ротшилд — отвърна Софи.
— В такъв случай ще трябва да отидеш на Мачу Пикчу — казах аз. Повечето от истинските й роднини бяха заминали там.
— Наистина ли си такъв садист, че ще ме караш да доказвам любовта си, като се отнасям приятелски с непознати, изпълзели от разни влажни дупки като стоножки? Или като охлюви? Като червеи?
— Е, стига де.
— Кога за последен път погледна навън, за да видиш онази идиотска тълпа зад сградата? — попита тя.
Ежедневно покрай сградата на Белия дом гъмжеше от хора, които претендираха, че са роднини на мен и Софи.
Помня, че имаше двойка близнаци-дребосъци, които носеха знаме с надпис: „Цветята на власт“.
Имаше и една жена, облечена във военна куртка над червена официална рокля. На главата й имаше старомоден кожен авиационен шлем, защитни очила и всичко останало. Носеше плакат на дълга дръжка с надпис: „Фъстъчено масло“.
— Софи — рекох й, — тези навън не са обикновените американци. Ти много правилно се изрази
——
Ийгъл — орел;
2дайъмънд — диамант.
като каза, че са изпълзели от разни влажни дупки като стоножки, охлюви и червеи. Те никога не са имали приятели и роднини. През целия си живот са били принудени да вярват, че са попаднали на друга, чужда планета и затова никой никога не им е казал добра дума или им е дал работа.
— Мразя ги.
— Карай тогава — казах аз, — това, доколкото знам, не може да причини зло.
— Не мислех, че ще стигнеш чак дотам, Уилбър. Смятах, че ще се задоволиш с това, да станеш президент, но чак дотам — не вярвах.
— Щастлив съм, че го сторих и че можем да мислим за всички онези хора отвън, Софи. Те са уплашени отшелници, които са се изкушили да изпълзят от влажните си дупки от нови, човечни закони. И зашеметени, те търсят братята, сестрите и братовчедите, с които внезапно ги е дарил техният президент, отключвайки охраняваното досега социално съкровище на нацията.
— Ти си луд — каза тя.
— Възможно е, но няма да бъде халюцинация, ако видя всички тези хора извън оградата да се намират един друг, щом никой не ги е намерил
досега.
— Те се заслужават — отсъди тя.
— Точно така — казах, — но те заслужават и още нещо, което ще постигнат, те вече имат смелостта да говорят с непознати. Погледни ги. Софи. Простият факт, че общуват с други хора, ще им помогне да се изкачат по стълбата на прогреса за часове или дни, най-много за седмици. И няма да бъде халюцинация, когато ги видя да стават човешки същества, след като са били толкова години, както ти ги нарече, стоножки, охлюви и червеи.
Але-хоп!
Глава тридесет и седма
Със Софи се разведохме, разбира се, и тя избяга с бижутата, кожите, картините и златото си в колонията на Мачу Пикчу в Перу.
Мисля, че последното нещо, което й казах, бе:
— Не можеш ли да почакаш поне докато завършат семейните телефонни указатели? Сигурно ще откриеш, че между роднините ти има и много известни хора.
— Аз и сега имам много такива роднини — отговори тя. — Сбогом.
За да подготвим и издадем семейните указатели, се наложи да пренесем още хартия от националния архив в електроцентралата. Този път избрах папки от времето на Юлисис Симпсън Грант и Уорън Гамалиъл Хардинг.
Не можехме да снабдим с указател всеки гражданин. Успяхме да изпратим пълен комплект от тях само в правителствените сгради, кметството, полицията и библиотеките на всички градове в страната.
И отново проявих ненаситността си: преди Софи да ме напусне, наредих да ни бъдат изпратени