След като свършиха работата си, те бяха любезни да обяснят на мен и сина ми какво ужасно нещо сме могли да извършим, ако сме знаели. Бяха разочаровани от откритието. То било нещо ново за тях, но представлявало интерес само за останките на западната цивилизация, каквото и да значи това.
Поверявам това писмо на един приятел, който се надява да се засели в Мерилънд, където живеят много от неговите нови роднини от семейство Берилиъм1, а това е близо до вас. Обръщам се към вас с «др Суейн», а не с «гн Президенте», защото писмото ми нямаше нищо общо с
——
’Берилиъм — берилий — Б. пр.
националните интереси. То е частно писмо, с което ви информирам, че ние много пъти говорихме с покойната ви сестра Илайза с помощта на апаратите на моя съпруг. Тя каза, че е изключително важно да дойдете тук и да говорите лично с нея.
С нетърпение очакваме пристигането ви. Много ви моля да не се обиждате от държанието на моя син и ваш брат Дейвид Дафодил11 фон Петерсвалд, който не може да се владее, говори мръсотии и прави неприлични жестове в най-неподходящи моменти. Синът ми е жертва на болестта на Турет. Ваша покорна — Вилма Пакисандра17 фон Петерсвалд.“
Але-хоп!
Глава четиридесет и първа
Бях дълбоко развълнуван, въпреки погълнатия
трибензо-депортамил.
Загледах се в потния кон на човека с кожените дрехи, който пасеше във високата трева на моравата пред Белия дом. След това се обърнах към самия пратеник:
— Откъде взехте писмото?
Той ми обясни, че е застрелял по погрешка един човек на границата между Тенеси и Западна Вирджиния, очевидно приятеля на Вилма Пакисандра17 фон Петерсвалд от семейство Берили^.м. Взел го е за един от семейните му врагове.
— Мислех, че е Нютън Маккой. Опитал се да върне невинната си жертва към живота, но той умрял от гангрена. Преди да издъхне обаче, той накарал човека с кожените дрехи да се закълне като християнин, че ще предаде писмото, което той самият се бил заклел да връчи на президента на САЩ.
Попитах го за името му.
— Байрън Хатфийлд.
— Какво е новото име, което ви даде правителството?
— Никога не съм му отдавал значение — отговори той.
Оказа се, че принадлежи към едно от малкото семейства с кръвна връзка в страната, което е във вечна вражда с друго такова семейство от 1882 година.
— Никога не сме се натискали за тия нови втори имена — каза той.
Двамата с него бяхме настанени на люлеещите се позлатени столове в балната зала, за които всички вярваха, че са били купени специално за Белия дом от Жаклин Кенеди преди много години. На пилота бяха предложени същите удобства и той нетърпеливо чакаше реда си да говори. Погледнах табелката с името му на горния джоб. Там бе написано:
„КАПИТАН БЪРНАРД 0’ХЕЪР“.
— Капитане — казах аз, — вие също май не сте започнали да използувате новото си второ име. — Забелязах освен това, че той е твърде възрастен,
за да бъде само капитан, ако все още съществуваха такива неща. Всъщност той бе почти шестдесетгодишен.
Заключих, че е лунатик, който е намерил някъде униформата. Почувствувал се е толкова щастлив и умът му така се замъглил от това, как изглежда, че единственото му желание в този миг било да се перчи пред своя президент.
Той обаче бе напълно нормален. Било му заповядано да стои единадесет години в един секретен подземен хангар в Рок Грийн Парк. Никога преди не бях чувал за хангара.
Там бил скрит един хеликоптер за президента заедно с хиляди галони безценен бензин.
Според получените заповеди той трябвало да излезе най-после оттам, за да разбере „какво за бога става?“.
Трябваше да се засмея.
— Хеликоптерът все още ли е готов за полет? —
попитах го аз.
— Да, сър, разбира се, че е готов. — Той сам го бил поддържал през последните две години, защото механиците изчезнали един по един.
— Млади човече — казах му, — ще те наградя с орден за това, което си извършил. Свалих значката от парцаливия си ревер и я закачих на неговия. На нея, разбира се, бе написано:
НИКОГА ВЕЧЕ САМТА!
Глава четиридесет и втора
Човекът с кожените дрехи отказа подобно отличие. Вместо това помоли за храна, с която да се подкрепи по дългия път назад към родните планини.