Дадохме му от всичко, с което разполагахме — сухари и консервирани пушени стриди. Напълнихме догоре торбите на седлото му.
А на другия ден сутринта аз, капитан Бърнард 0’Хеър и Карлос Дафодил11 Вилависенсио излетяхме с хеликоптера. Гравитацията този ден бе толкова благоприятна, че машината изразходваше не повече енергия, отколкото би изразходвало някое носено от вятъра семе от див памук. Когато прелетяхме над Белия дом, аз му помахах с ръка. — Сбогом — казах.
Планът ми беше да летим първо към Индианаполис, който бе гъсто населен с членове на семейство Дафодил. Те се преселваха там от всички краища на страната.
Карлос трябваше да остане в града, за да се грижат роднините му за него на стари години. Радвах се, че се отървах, беше ми дошъл до гуша.
След това щяхме да отидем в Урбана, а после в дома на моето детство във Вермонт.
— Когато пристигнем там, хеликоптерът ще бъде твой, — обещах аз на капитан 0’Хеър. — Ще летиш, свободен като птичка, накъдето ти видят очите. Но не те чака нищо хубаво, ако не приемеш новото си второ име.
— Вие сте президент и вие трябва да ми дадете ново име.
— Кръщавам те Ийгъл1-1 — казах тържествено аз.
Той беше ужасно щастлив и много харесваше ордена, който му връчих.
Все още имах малко от хапчетата трибензо-депортамил и бях толкова доволен, че просто отивам някъде, след като така дълго бях стоял затворен във Вашингтон, че за първи път от години насам запях.
Помня дори и песента. С Илайза бяхме я
——
1 Ийгъл — орел — бел. ар.
пели тайно много пъти в онези години, когато все още ни смятаха за идиоти. Пеехме я в мавзолея на професор Суейн, където никой не можеше да ни чуе.
Сега ми се иска да науча Мелъди и Исадор да я пеят на моя рожден ден. Ще бъде много хубаво, ако я научат и я пеят, когато тръгнат за нови приключения на Острова на смъртта. Ето и самата песен:
„Отиваме да видим магьосника, чудния магьосник от ОЗ… Ако полъх сте чули там някога, магьосникът от Оз е преминал.“
И тъй нататък.
Але-хоп!
Глава четиридесет и трета
Днес Мелъди и Исадор отидоха на Уолстрийт да посетят неговото огромно семейство Разбъри. Едно време бях поканен да стана член на семейството. Също и Вера Чипмънк5 Запа. И двамата отказахме.
Тръгнах да се разхождам сам към пирамидата на бебето на Мелъди на Бродуей и 42 улица, после пресякох 43 улица към стария Дафодил клъб, който се намираше на мястото на Сенчъри Дсо-сиейшън. След това се отправих на изток през 48 улица към къщата на моите родители, в която сега се помещават робите на Вера, които работят във фермата й.
Видях я на стъпалата пред къщата. Робите й се бяха пръснали из бившия Парк на обединените нации и засаждаха дини, житни растения и слънчогледи. Чух, че пееха „Олд ман ривър“. Те бяха щастливи винаги. Смятаха, че имат голям късмет, дето са станали роби.
Второто име на всички бе Чипмънк5, като приблизително две трети от тях по-рано са били Разбъри. Всеки, който иска да бъде роб на Вера, трябва да смени второто си име с Чипмънк5.
Але-хоп!
Обикновено Вера работеше наравно с робите си. Тя обичаше тежката работа. Но този път я заварих мързеливо да си играе с един красив микроскоп „Цайс“, който една от робините й беше изровила предишния ден от развалините на някаква болница. Беше се запазил през всичките тези години в оригиналната си фабрична опаковка.
Вера не усети приближаването ми. Тя се взираше в уреда и въртеше копчетата с детинска сериозност и несръчност. Явно бе, че никога преди не бе виждала такова нещо.
Прокраднах се по-близо и извиках „бау“.
Тя рязко отдръпна главата си от окуляра.
— Здравей — казах аз.
— Изкара ми акъла от страх.
— Извинявай — казах аз и се засмях. Тези старинни игри все още съществуват. И това е чудесно.
— Нищо не мога да видя — оплака се тя от микроскопа.
— Само малки движещи се животинки, които искат да ни убият и изядат — рекох. — Наистина ли искаш да ги видиш?
— Наблюдавах един опал — каза тя. Беше поставила гривна с опал и диамант на поставката на микроскопа. Вера имаше колекция от скъпоценни камъни, които преди сигурно биха стрували милиони долари. Хората й даваха всички скъпоценни камъни, които намираха, така както даваха на мен всички свещници.
Скъпоценните камъни бяха безполезни. Свещниците също, защото в Манхатън нямаше вече свещи. Хората използуваха вечерно време запалени парцали, натопени в съдове с животинска мазнина.
— Вероятно „Зелената смърт“ е в опала — казах аз, — а може би тя е навсякъде.
Между другото „Зелената смърт“ ни отмина и това се дължи на противоотровата, която бе открита случайно от семейство Разбъри. Всъщност трябваше да пазим противоотровата от престъпници, зложелатели и несигурни елементи и всички те бяха набързо изпратени на заточение в отвъдния свят във Фермата за пуйки.