Браво на нея!
Изтощението и острата нужда от пари я накараха да заяви малко преди края, че е пропиляла живота си и не се е справила добре.
Но същото бе и с, Лаурел и Харди.
Брат ми и аз се погрижихме за всичко. След нейната смърт тримата й по-големи сина на възраст между 8 и 14 години се събраха на съвет, на който никой възрастен не бе допуснат. След това дойдоха при нас и поискаха да уважим единствените им две желания: да не ги разделяме и двете им кучета да останат с тях. Най-малкият, който не присъствува на съвета, бе едва на година и нещо.
Оттогава тримата растат при мен и жена ми, Джейн Кокс Вонигът, заедно с нашите три деца в Кейп Код. Бебето живя малко при нас, а после бе осиновено от един първи братовчед на баща му, който сега е съдия в Бирмиигам, Алабама.
Тъй да бъде.
Тримата по-големи си запазиха кучетата.
Спомням си какво ме попита веднъж Курт, един от тримата нй сина, кръстен на мен и на баща ми, когато пътувахме от Ню Джързи за Кейп Кот с двете кучета на задната седалка. Той беше тогава на осем години.
Отивахме от юг на север и това за него беше „нагоре“. Бяхме само двамата, защото другите бяха заминали преди нас.
— Добри ли са момчетата там горе? — попита той.
— Да — отговорих.
Сега е пилот на самолет.
Те тримата вече са всичко друго, но не и деца.
Единият от тях отглежда кози на планински връх в Ямайка. Той осъществи една стара мечта на сестра ми — да живее далеч от безумието на големите градове и да има животни за приятели. Няма телефон и електричество.
Цялото му съществуване зависи от дъжда. Ако
настане суша, с него е свършено — очаква го разорение.
Двете кучета умряха от старост. Търкаляха се
часове наред с тях по килимите до последния им ден.
Синовете на сестра ми съвсем откровено признават колко много ги е измъчвала мисълта, че колкото и да ровят паметта си, изобщо не могат да си спомнят своите родители — от тях нищо не е останало.
Този, който отглежда кози,. Джеймс Кармалт Адамс младши, ми каза, посочвайки с пръст челото си: „Това тук не е музей, а би трябвало да бъде.“
Мисля, че музеите в детските глави се изпразват автоматично в мигове на най-голям ужас. Това спасява децата от вечна скръб.
Що се отнася до мен обаче, да забравя сестра си веднага, би означавало истинска катастрофа. Никога не съм споделял с нея, но тя бе човекът, за когото винаги съм писал. Тя бе тайната на всички мои успехи и завършеност като творец. Смятам, че всяка творба или откритие, които представляват едно завършено хармонично тяло, са сътворени от художник или откривател, винаги носещ в съзнанието си образа на един човек, който е всичко за него — публика, критик и вдъхновител.
Цяло щастие бе, че благодарение на сестра ми или на някаква природна сила аз чувствувах присъствието й години след нейната смърт и продължавах да пиша за нея. Но след това образът й взе да избледнява — може би тя имаше да върши нещо по-важно другаде.
Въпреки всичко, което тя бе за мен, образът й беше напълно изчезнал от съзнанието ми, когато почина чичо Алекс.
Така че мястото в самолета между брат ми и мен бе наистина празно — особено за мен. Направих всичко възможно да го запълня — сложих там днешния брой на „Ню Йорк Таймс“.
Докато чакахме излитането на самолета за Индианаполис, Бърнард ми разказа един анекдот за Марк Твен, когато бил на опера в Италия. „ЙЙ казал, че не бил чувал такова нещо, откакто горял, приютът за сираци.“
Засмяхме се.
Той учтиво ме попита как върви работата ми.
Мислвя, че Бърнард уважава, но е и озадеачен от това, което върша.
Казах му, че всичко ми е дошло до гуша, но че от друга страна винаги съм се чувствувал така. Казах му и една мисъл, приписвана на писателката Рената Адлер, която мрази писането, а
именно, че писателят е човек, който мрази писането.
Казах му също какво ми писа литературният ми агент Макс УЛвкинсън, след като му се оплаках колко ми е неприятна професията ми. „Скъпи Курт, не познавам ковач, който да обича наковалнята си.“
Отново се засмяхме, но мисля, че брат ми не разбра съвсем шегата. През целия си живот той е бил влюбен до уши в наковалнята си.
Каздх му, че напоследък ходя на опера и че декорът на „Тоска“ в първо действие ми се е сторил точно копие на централната гара в Индианаполис.
По време на действието, рекох, сй представях как слагам номера на коловозите под сводовете на декора и вмъквайки звънци и свирки в оркестъра, мислено поставих една нова опера за Индианаполис от времето на „Огнения кон“.
„Поколението на дедите ни ще се смеси с нашето, когато сме били млади — продължих, — заедно с всички други поколения между нас и тях.“ Ще се съобщава на висок глас за пристигащите и заминаващи влакове. Чичо Алекс ще замине, за да бъде назначен шпионин в Балтимор. Ти ще се върнеш в къщи като първокурсник в Техническия институт в Масачузетс.