Впрочем семейство Разбъри не бе дало никакви големи учени на човечеството. Те откриха противоотровата единствено благодарение на случайността. Ядяха риба, без да я чистят, и противоотровата се намираше някъде из вътрешностите й, вероятно дължаща се на замърсяването, останало от по-стари времена.
— Вера — казах й аз, — ако някога нагласиш микроскопа да работи точно, ще видиш нещо, от което може да получиш у дар.
— А какво е то?
— Ще видиш микроорганизмите, които причиняват „Зелената смърт.“
— Защо мислиш, че това ще ме накара да плача?
— Защото имаш съвест — казах. — Ти разбираш ли, че всеки път, когато вземаме от противоотровата, ние ги убиваме с трилиони?
Засмях се.
Тя обаче не се и усмихна.
— Не се смея, защото ти провали изненадата, която ти готвехме за рождения ден, с твоето неочаквано идване — каза тя.
— Как така?
— Дона искаше да ти го подари за рождения ден, — Вера говореше за една от нейните робини, — сега вече тя няма да може да те изненада.
— А-ха.
— Мислеше си, че това е някакъв изключителен по форма свещник.
Вера ми довери, че Мелъди и Исадор са я посетили още в началото на седмицата и отново са изразили горещото си желание да й станат роби някой ден.
— Опитах се да им обясня, че робството не е за всекиго — каза тя.
— Отговори ми на следния въпрос — продължи тя — какво ще се случи с робите ми, когато умра?
— Не мисли за утре — казах и аз, — защото нещата сами ще се подредят. Нов ден, нов късмет. Амин.
Глава четиридесет и четвърта
Седнали на стъпалата пред къщата, с Вера потънахме в спомени за битката при езерото Максинкуки в Северна Индиана. Наблюдавах я от хеликоптера, когато летяхме към Урбана. Вера и нейният алкохолизиран съпруг, Лий Рейзърклам13 Запа бяха очевидци, защото служеха като готвачи в една от походните кухни на краля на Мичитан.
— Всички вие изглеждахте като мравки или микроорганизми под микроскоп — казах й аз. Не посмяхме да се спуснем по-ниско с хеликоптера, за да не ни улучат.
— Ние изпитвахме същото чувство — отговори тя.
— Ако ви познавах тогава, щях да се опитам да ви спася.
— Това щеше да прилича на опит да се спаси един микроорганизъм от милиони други, Уилбър — каза тя.
Вера е трябвало не само да се пази от снарядите и куршумите, които свистели над кухненска та палатка, но и да се защищава от пияния си съпруг. Напердашил я в разгара на битката.
Насинил й и двете очи и й счупил челюстта. После я изхвърлил от палатката и тя цопнала по гръб в калта. След това излязъл навън да й обясни как трябва да се държи занапред, ако иска да избегне някой нов пердах.
Излязъл навън точно навреме — един конник от противниковата армия го промушил с копието
си.
— Как мислиш, какъв извод можем да направим от тази история? — попитах я аз.
Тя сложи мазолестата си ръка на коляното ми:
— Уилбър, в никакъв случай не се жени.
Поговорихме за Индианаполис, където се бях отбил по време на същото пътуване. Вера и съпругът й са били там сервитьорка и барман в „Клуб 13“, преди да се запишат в армията на краля на Мичиган. Попитах я как е изглеждал клубът вътре.
— Как да ти кажа — имаше препарирани черни котки и фенери от тиквени кори, на всяка маса имаше асо пика и т. н. Аз носех мрежени чорапи, обувки с остри токчета и маска. Всички сервитьорки, бармани и портиери носеха огромни изкуствени кучешки зъби като вампири.
— Хм.
— Казвахме, че кюфтетата са от месо от прилепи.
— А-ха.
— Наричахме коктейла от джин и доматен сок „Удоволствието на Дракула“.
— Чудесно.
— Там не беше по-различно от всеки друг „Клуб 13“ — каза тя. — Индианаполис не беше крепост на тринадесеторките, въпреки че там ги имаше много. Това бе градът на семейство Дафодил. Всеки, който не беше Дафодил, бе нищожество и нищо не можеше да постигне.
Глава четиридесет и пета
Истина ви казвам — прекланяли са се пред мен като мултимилионер, детски лекар, сенатор и президент. Но нищо не може да се сравни с топлотата и искреността на посрещането, което ми устроиха в Индианаполис като член на семейство Дафодил.
Хората там бяха бедни, заплахата от смърт тегнеше непрекъснато над главите им, от обществените услуги не бе останал и помен и бяха непрекъснато смущавани и тормозени от сражения, които се водеха съвсем наблизо. Но те устроиха такива шествия и празненства за мен и Карлос Дафодил11 Вилависенсио, разбира се, които напълно биха засенчили древния Рим.