Другите три по мое мнение са Декларацията на правата на гражданите, основните принципи на сектата на анонимните алкохолици и изкуствено създадените многочленни семейства, предсказани от мен и Илайза.
Тримата новобранци, за които беше гласувано да заминат при краля на Мичиган, в случая бяха хора, които лесно можеха да бъдат пощадени, но които според мнението на гласуващите бяха водили до този момент съвсем безгрижен живот.
Следващият въпрос от дневния ред бе изхранването и подслоняването на бежанците от семейство Дафодил, които наводняваха града, бягайки от сраженията в северната част на щата.
Събранието отново охлади страстите на един ентусиаст. Млада жена, красива, но разпусната и явно побъркана на тема алтруизъм, каза, че може да приеме в дома си поне двадесет бежанци.
Някой стана и й каза, че тя е толкова лоша домакиня, че собствените й деца са отишли да живеят при други роднини.
Друг изтъкна, че била толкова разсеяна, че кучето й би умряло от глад, ако не били съседите, и че три пъти по невнимание подпалвала къщата си.
Човек можеше да си извади заключение от тези думи, че хората на събранието са жестоки. Всички обаче я наричаха „братовчедке Грейс“ или „сестро Грейс“ в зависимост от това, кой говореше. Тя беше и моя братовчедка, разбира се. Името й беше Дафодил13.
И още нещо: тя беше лоша само за себе си и затова никой от околните нямаше нищо против нея. Казаха ми, че децата и са я напуснали и са отишли в по-добре стопанисвани къщи още с прохождането си. Това бе една от най-хубавите страни на нашия план с Илайза — децата да имат много родители и домове на разположение, от които да избират най-добрия и подходящ за тях.
Братовчедката Грейс, от своя страна, слушаше лошите приказки по неин адрес като нещо неочаквано, но безспорно вярно. Тя не избяга от събранието, обляна в сълзи, а остана до края, следвайки правилата на Х. М. Робърт, и беше отзивчива и внимателна.
По-късно в точка „разни“ тя направи предложение всеки Дафодил, който е служил на пиратите от Големите езера или в армията на херцога на Оклахома, да бъде изгонен от семейството.
Никой не подкрепи това предложение.
Момиченцето, което ръководеше събранието, се обърна към нея:
— Братовчедке Грейс, знаете девиза не по-зле от всеки присъствуващ тук — „Веднъж Дафодил, завинаги Дафодил“.
Глава четиридесет и седма
Накрая дойде и моят ред да говоря.
— Братя, сестри и братовчеди — започнах аз, — нашата нация чезне и си отива. Сами виждате, че от вашия президент е останала единствено сянката на предишната му сянка. Пред вас сега е само старчески немощният ви братовчед Уилбър.
— Ти беше чудесен президент, братко Били — извика някой от дъното на салона.
— Исках да осигуря мир и братство на страната си — продължих аз. — Със съжаление трябва да призная, че мир няма. Отначало имаше. После го загубихме. Отново го спечелихме, но пак го загубихме. Слава богу, че поне машините решиха да спрат сраженията. Останаха само хората.
Хубаво е и това, че вече няма битки между непознати. Не ме е грижа кой с кого се бие — сега всеки има роднини в противниковия лагер.
Повечето от присъствуващите бяха не само Дафодил, но и привърженици на сектата за откриване на Христос Похитения. Разбрах, че да се говори на такава аудитория е трудно и объркващо. Независимо от това какво говорех, те си въртяха главите на всички страни, надявайки се да зърнат Исус.
Струваше ми се обаче, че ме разбират, защото ръкопляскаха в подходящите моменти и затова побързах да свърша.
— Вече не сме нация, а само сбор от семейства и затова е по-лесно да проявяваме и получаваме милост по време на война.
Току-що се върнахме от областта около езерото Максинкуки, на север оттук, където наблюдавахме една битка. Имаше коне, копия, пушки, ножове, пистолети и едно-две оръдия. Видях само няколко убити. Но имаше и много хора, които се прегръщаха, а изглеждаше, че броят на тези, които дезертираха или се предаваха, непрекъснато се
увеличаваше.
Това са новините, които нося от битката при езерото Максинкуки — казах аз. — Там нямаше масово клане.
Глава четиридесет и осма
Докато бях в Индианаполис, получих покана по радиото от краля на Мичиган. Съдържанието й бе в стила на Наполеон. В нея се казваше, че кралят има удоволствието да даде аудиенция на президента на САЩ в летния си дворец на езерото Максинкуки. Уведомяваше ме още, че на постовете е заповядано да ми осигурят свободно преминаване навсякъде. От поканата разбрах, че битката е свършила. „Победата е наша“ — завършваше посланието.