Така че аз и моят пилот отлетяхме натам. Оставих верния си слуга Карлос Дафодил11 Вилависенсио да прекара старостта си сред безбройните си роднини.
— Всичко хубаво, братко Карлос.
— Най-после съм си у дома, г-н президент, братко мой. Благодаря на теб и на господабога за всичко. Никога вече самота!
Ако се беше състояла в по-стари времена, срещата ми с краля на Мичиган сигурно щеше да бъде наречена „историческо събитие“. Щеше да има камери, микрофони и репортьори. А сега имаше само хора, които водеха бележки за разговора. Кралят ги наричаше „писари“.
И той беше съвсем прав да даде на тези хора с писалки и бележници в ръце това древно име. Повечето от войниците му едва ли можеха да четат и пишат.
Капитан 0’Хеър и аз кацнахме на чудесната морава пред летния дворец на краля, който едно време бе частна военна академия. Войници, които, както предполагах, не се бяха държали достойно по време на последната битка, стояха на колене наоколо, пазени от военна полиция. За наказание подрязваха тревата с щикове, джобни ножчета и ножици.
С капитан 0’Хеър влязохме в двореца между две редици войници. Предполагам, че бяха нещо като почетна стража. Всеки от тях държеше високо знаме, на което бе избродиран знакът на новото му семейство — ябълка, алигатор, химическия знак на лития и тъй нататък.
„Каква смешно-банална историческа обстановка“ — помислих си аз. Като изключим сраженията, историята на всеки народ като че ли се състои единствено от безсилни стари глупаци като мен самия, натъпкани с лекарства и със съмнителна популярност в далечното минало, които отиват да целуват ботушите на млади психопати.
Вътре в себе си аз трябваше да се смея.
Бях въведен сам в частното спартанско жилище на краля. Това бе огромен салон, където на времето военните бяха устройвали своите танцови забави. Сега там имаше само едно сгъваемо походно легло, дълга маса, покрита с карти, и куп сгъваеми столове до едната стена.
Кралят седеше до масата с картите и привидно четеше книга, която после се оказа, че е История на Пелопонеската война.
Зад него стояха прави трима мъже-писари с моливи и бележници.
Нямаше място за сядане нито за мен, нито за
някой друг. Застанах пред него със старомодната си мека шапка в ръка. Той не вдигна поглед от книгата, макар че портиерът бе обявил пристигането ми достатъчно високо:
— Ваше Величество, д-р Уилбър Дафодил11 Суейн, президент на Съединените американски щати!!
Най-после той вдигна глава и аз развеселен забелязах, че направо бе одрал кожата на дядо си — толкова приличаше на д-р Стюарт Ролингс Мот, лекаря, който се бе грижил за сестра ми и мен във Вермонт преди много години.
Изобщо не се страхувах от него. Както винаги бях натъпкан и преситен с трибензо-депортамил. Освен това бях видял предостатъчно от грубия фарс, наречен живот. Дори ако кралят решеше да ме избута навън пред дулата на наказателната рота, аз щях да го приема като едно чудесно приключение.
— Мислехме, че сте мъртъв — каза той.
— Не, Ваше Величество.
— Много отдавна не сме чували нищо за вас.
— От време на време и Вашингтон изчерпва идеите си.
Писарите записваха всичко, което се казваше и ставаше пред очите им. Той вдигна книгата така, че да мога да прочета заглавието и автора.
— Тукидит — каза той.
— Хм.
— Аз чета само история.
— Това е полезно за човек с вашето положение, Ваше Величество — казах аз.
— Онези, които не се учат от историята, са
осъдени да повторят грешките й. Писарите пишеха бързо.
— Правилно — казах аз, — ако потомците ни не изучат подробно историята на нашето време, един ден те ще открият, че отново са изчерпали твърдите горива на планетата; отново умират с милиони от инфлуенца и „Зелената смърт“; небето отново е станало жълто от състава на дезодорантите; отново са избрали изкуфял президент, два метра висок, и отново стоят по-ниско в интелектуално и духовно отношение от малките китайци. Той не се присъедини към моя смях. Говорейки над главата му, аз се обърнах направо към неговите писари:
— Историята е поредица от изненади. Тя може само да ни подготви да не бъдем изненадани отново и отново. Моля, запишете това.
Глава четиридесет и девета
Оказа се, че младият крал бе подготвил един исторически документ и искаше да го подпиша. Беше кратък. В него се казваше, че аз, президентът на Съединените щати, потвърждавам, че повече няма да упражнявам контрол над онази част от Североамериканския континент, която е била продадена от Наполеон Бонапарт на моята родина през 1803 година. Събитието е известно като „Луизианската покупка“.