— Лайно… храчка… скротум… нужник… отходно отверстие… нос… лигавица… ушна кал… пикоч…
Д-р Суейн излязъл извън кожата си. Несъзнателно се покатерил на стоманената кутия, без да обръща внимание на ръста и годините си. Свит и приведен над тръбата, той се стремял да се доближи до сестра си. Изправил се с главата надолу пред отвора, откъдето се чувал гласът й и съборил съдбоносната кофа на пода. Връзката прекъснала.
— Ало, ало — викал той.
— Пирениум… матка… фашкия… венерини възвишения… плацента — продължавало момчето.
Вдовицата фон Петерсвалд била единственият уравновесен човек в този край, така че тя сложила отново кофата на мястото й. Трябвало да я напъха доста безцеремонно между тръбата и коляното на президента. После изведнъж се отзовала в доста комично положение, наведена под прав ъгъл над горната част на кутията, едната ръка протегната, а краката й висели на няколко инча над пода. Президентът бил затиснал не само кофата, но и ръката й.
— Ало, ало — викал той с главата надолу. От другия край се чувало бръщолевене, крясъци на пуяци, грачене и клопане на кокошки. Някой кихнал.
— Педераст… изпражнения… сперма… тестикули — продължило момчето.
Преди Илайза да успее да заговори отново, мъртъвците зад нея усетили, че бедният Дейвид им е сроден по дух — също тъй онеправдан от условията на живот във вселената, както и самите те. И го подтикнали към нови, техни мръсотии.
— Давай, момче, кажи им ги — карали го те. И тъй нататък. Духовете удвоявали всичко. — Двойна фашкия! — крещели те. — И тъй нататък.
Станала истинска лудница.
Въпреки всичко д-р Суейн и сестра му се добрали един до друг и то с такава конвулсивна близост, че той би се пъхнал в тръбата, ако можел.
А това, което Илайза искала от него, било да умре колкото може по-скоро и те отново да допрат главите си. Искала час по-скоро да измислят начин за подобряване на тъй наречения „Рай“, който се оказал крайно незадоволително място.
— Измъчват ли те там? — попитал я брат й.
— Не, но тук може да се побъркаш от скука. Този, който е измайсторил това място, не е имал и елементарна представа за човешки същества. Моля те, братко Уилбър, та това тук е задгробен живот, вечността. Там, където си ти сега, е нищо от гледна точка на времето! Смешно е! Пръсни си черепа при първия удобен случай.
И тъй нататък.
Д-р Суейн й разказал за проблемите, които имали живите с неизлечимите болести. За двамата, мислейки като един, било детска игра да разбулят мистерията.
А ето и обяснението: Микробите на инфлуенцата били от Марс, чиято инвазия била отблъсната от антителата в организмите на оцелелите и в този момент инфлуенцата не съществувала повече.
От Друга страна, „Зелената смърт“ била причинена от микроскопичните китайци, които били миролюбиви и не причинявали вреда никому. Въпреки това се оказали неизбежно фатални за нормалните човешки същества, които ги вдишвали и поглъщали с храната.
И тъй нататък.
Д-р Суейн попитал сестра си какъв вид апарат използува от другата страна и дали тя също е клекнала над парче тръба или нещо подобно.
Илайза му отговорила, че няма никакъв апарат, това било само едно чувство.
— Какво е това чувство? — попитал той.
— Трябва да си мъртъв, за да разбереш обясненията ми.
— Все пак опитай, Илайза.
— Това е като че ли си мъртъв.
— Чувство на безжизненост — казал колебливо той, опитвайки се да разбере.
— Да, хлад и студена влажност…
— Хм.
— Също и като че ли си заобиколен от рояци невидими пчели. Гласът идва от пчелите.
Але-хоп!
Когато д-р Суейн свършил с това мъчение, оставали му само единадесет хапчета трибензо-де
портамил, които по начало били произведени не като опият за президенти, а като лекарство, което задушава пристъпите на болестта на Турет. А оставащите хапчета, когато ги погледнал на дланта на огромната си ръка, неминуемо са му изглеждали като оставащите зрънца в пясъчния часовник на неговия живот.
Д-р Суейн стоял на слънце пред лабораторията с хулигана. Заедно с него били вдовицата и синът й. Тя държала кофата в ръце, така че единствена можела да включи апарата в действие.
Гравитацията била слаба. Д-р Суейн имал ерекция. Момчето също. В същото положение бил и капитан 0’Хеър, който стоял наблизо с хеликоптера.
Вероятно съответните части в тялото на вдовицата също са се напълнили с кръв.
— Г-н президент, знаете ли на какво приличахте, кацнал на онази кутия? — попитало момчето. Явно му се гадело от това, което болестта му го принуждавала да каже.