„Ще се появят десетки роднини, казах по-нататък. които ще зяпат пасажерите. Негри ще носят куфарите и ще лъскат обувки.“
„Често операта ми ще потъмнява от кално-кафявите униформи, добавих: Това ще бъде войната.
След това отново всичко ще се прояснява.“
Когато самолетът кацна, Бърнард ми показа някакъв изследователски апарат, който носеше със себе си. Състоеше се от фотоклетка, свързана с магнетофон. Той насочи окото към облаците. Апаратът прие и записа светкавици, които бяха невидими за нас в ясния ден.
Чувахме ги като шумове в слушалките. — Този си го бива — каза брат ми. Той посочи един отдалечен купест облак, който наподобяваше планина от разбит крем. После ми даде
да чуя шумовете. Първо се чуха два кратки, тишина, след това три кратки и отново тишина.
— На какво разстояние е? — попитах аз.
— Може би на хиляда мили оттук — отвърна той.
„Колко е хубаво, помислих си аз, че брат ми може да разкрива тайни от такова голямо разстояние.“
Запалих цигара.
Бърнард не пуши вече, защото за него е много важно да живее колкото може по-дълго. Има двама сина, които трябва да отгледа.
Докато той мислеше за облаците, аз започнах да фантазирам и това бе историята, която разказвам в тази книга. Тя е за опустошени градове и духовен канибализъм, за кръвосмешение и самота, за безразличие и смърт. В нея аз и моята красива сестра сме представени като чудовища, и тъй нататък.
Но в това няма нищо чудно, защото е плод на фантазията ми на път за едно погребение.
Това е история за един ужасен старец в развалините на Манхатън, където почти всичко живо е изтребено от тайнствената болест, наречена „Зелената смърт“.
Той живее със своята неграмотна, рахитична, бременна малка внучка, Мелвди. Кой всъщност
е той? Мисля, че това съм аз — един опит да си се представя на стари години.
Коя е Мелъди? Известно време мислех, че тя е всичко, което е останало в паметта ми от сестра ми. Сега вярвам, че тя е всичко онова, което чувствувах, когато мислено си експериментирах със старостта, всичко, което е останало от оптимистичното ми въображение, от творческите ми сили.
Старецът пише своята автобиография. Тя започва с думите, с които, както ми каза веднъж покойният чичо Алекс, всеки религиозен скептик;
трябвало да започва вечерната си молитва.
Думите са: „За всички, които ги засяга това.“
Глава първа
За всички, които ги засяга това:
Пролет е. Привечер.
Някой готви на терасата във фоайето на Емпайър Стейт Билдинг на Острова на смъртта и димът се стеле над 34 улица, която сега представлява една апокалиптична джунгла от развалини.
Уличната настилка е разбита и късове стърчат на всички страни, а между тях се подават замръзнали буци и корени.
Има едно празно място в джунглата. Там, на останка от задната част на такси, седи синеок стогодишен старец с изпито лице, два метра висок.
Този старец съм аз. Името ми е др Уилбър Дафодил1-11 Суейн.
Бос съм. Нося пурпурна тога от драперии, които намерих в развалините на хотел „Американа“.
Аз съм бивш президент на Съединените американски щати, последният, най-високият и единственият, който се е развел, докато е бил в Белия дом.
Живея на първия етаж на Емпайър Стейт Билдинг с 16-годишната си внучка Мелъди Ориоул –2 фон Петерсвалд и любовника й Исадор Разбъри Коен. Живеем сами в цялата сграда.
Най-близката ни съседка е на километър и половина оттук.
——
1 Дафодил — жълт нарцис;
2 ориоул — скорец;
3 разкъри — малина.
Току-що чух да кукурига един от нейните петли.
Става дума за Вера Чипмънк’-5 Зала, една жена, която страшно обича живота и се справя така добре с него, както никой друг. Тя е силна, добросърдечна и много трудолюбива фермерка, макар и преминала шестдесетте. Снагата й е като пожарен кран. Има роби, с които се отнася много добре. Тя и робите й отглеждат крави, прасета, пилета и кози и сеят пшеница, царевица, зеленчуци, плодове и грозде по бреговете на Ийст ривър.
Построиха си вятърна мелница, за да мелят зърното; казан за ракия, помещение за опушване на месо и всичко останало.
— Вера — казах й онзи ден, — ако напишеш за нас нова Декларация на независимостта, ти ще бъдеш съвременният Томас Джеферсън.
Пиша тази книга на бланки от училището за шофьори — Мелъди и Исадор намериха три кутии от тях в един кабинет на 64 етаж на нашия дом. Там намериха и множество химикалки.