Професор Суейн умрял от затлъстяване в къщата по време на един обед, който давал в чест на Самюъл Лангхорн Клемъис и Томас Алва Едисон.
Какви дни са били тогава! — Ние намерихме официалното меню. Започваше със супа от костенурки.
Понякога слугите шепнешком разказваха, че в къщата има духове. Чували шумове и шепот в стените, скърцане на стълби там, където изобщо нямало стълби, и отваряне и затваряне на врати, без да има и помен от тях.
Алехоп!
Може би ще се развълнувам и просълзя като смахнат столетник в развалините на Манхатън, ако извикам, че са се отнасяли с нечовешка жестокост към нас в онази стара къща, пълна с призраци. Ние обаче бяхме двете най-щастливи деца, които историята е познавала до днес.
И това прекрасно време продължи до петнадесетата ни година.
Помислете за това.
Когато аз самият станах детски лекар и практикувах професията си в къщата, където бях отраснал, често си казвах, когато някое дете дойдеше при мен, спомняйки си моето детство:
„Това дете току-що е пристигнало на тази планета и не знае нищо за нея, нито пък има някакви представи, за да я разбере. Съвсем не го е грижа какво ще стане, а бърза да стане онова, което очакват и изискват от него.“
Това съвсем точно показва какво ставаше в главите ни, когато бяхме деца. И всичко, което знаехме за планетата, на която се бяхме отзовали, показваше, че идиотите трябва да са нещо хубаво.
Затова ние развихме и обогатихме нашия идиотизъм.
Отказвахме да говорим свързано пред хора. „Бъ“ и „Дъ“ бяха единствените неща, които произнасяхме. Лигавехме се и издавахме неприлични звуци. Въртяхме очи и се хилехме. Ядяхме канцеларско лепило.
Алехоп!
Помислете само: бяхме централни фигури в живота на тези, които се грижеха за нас. Те щяха да останат християнски мъченици в собствените си очи само ако ние останехме безпомощни и отвратителни. В случай че покажехме открито задоволителни умствени способности и увереност в силите си, всички те щяха да се превърнат в наши обикновени и безлични слуги. Ако имаше някакво доказателство, че може да навлезем нормално в живота, те щяха да загубят своите апартаменти, цветни телевизори, илюзиите, че са нещо като лекари и милосърдни сестри и най-важно — високо платените си длъжности.
Сигурен съм, че от самото начало, макар и несъзнателно, те ни молеха по хиляди пъти и начини през деня да си останем безпомощни и отвратителни.
Имаше само едно малко нещо, което желаеха да научим, изкачвайки се нагоре по стълбата на човешките постижения. От цялото си сърце се молеха да започнем сами да ходим в тоалетната.
С удоволствие се съгласихме.
Научихме се обаче, тайно от всички, да четем и пишем на английски още от четиригодишна възраст. На седем години знаехме френски, немски, италиански, латински, старогръцки и смятане. В къщата имаше хиляди книги и когато навършихме десет години, всички те бяха прочетени. Вечер ма свещ, следобед или през нощта в тайните коридори, а често и в мавзолея на професор Суейн.
Въпреки това продължихме да се лигавим й бърборим, когато имаше възрастни наоколо. Беше забавно.
Нямахме никакво желание да показваме знанията си пред хората. Пък и не смятахме, че интелигентността е нещо полезно или хубаво. Считахме я като ново доказателство за нашата необикновеност, нещо подобно на двойните ни зърна или шестте пръста.
А не смятате ли, че може би сме били прави, като сме мислили така?
Алехоп!
Глава пета
А междувременно странният млад д-р Стюарт Ролинг Мот ни мереше и теглеше всеки ден, надничаше в отвърстията ни и вземаше урина за изследване.
— Как сте днес? — имаше навик да пита той. Отговаряхме му само с „Бъ“ и „Дъ“ и го наричахме „Флока Бът“.
Всеки ден се стремяхме да направим абсолютно същото, както предишния. Когато „Флока Бът“ ни поздравяваше за нашия добър апетит и правилното функциониране на вътрешностите ни, аз неизменно си пъхах палците в ушите и махах с останалите пръсти, а Илайза си вдигаше полата и опъваше и пускаше ластика на чорапогащите си.
И двамата бяхме убедени тогава, а аз продължавам да мисля така и до днес, че животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повторят безконечно.
Мисля, че идеалният живот трябва да бъде като менует, „върджиния рийл“ или „търки трот“’, които много лесно се научават в училище по танци.
А и досега се раздвоявам в мислите си и не мога да си обясня факта, че д-р Мот ни обичаше, знаеше колко умни сме и желаеше да ни предпази от жестокостта на околния свят, а от друга страна бе така апатичен и затворен.