В 1956г. тогавашния министър-секретар на Фалангата Арезе с тревога докладва на Националния съвет (централното партийно ръководство), че партията има само 5 процента от местата в главните държавни органи и настоява да се възстанови предишното положение на Фалангата. За това негово искане той е уволнен от Франко.
През 1957г. Франко, след като е подготвил условията, прави решителен завой от фашистка към военна диктатура. Той прехвърля своята опора от фалангата върху военщината и дясното крило на католическата църква, групирано в организацията «Опус ден». Фалангата се оказва вече ненадеждна като масова политическа опора на режима, каквато бе в продължение на десетки години. От една страна, тя е дотолкова компроментирана морално-политически особено чрез връзките си с нацистката партия в Германия и фашистката партия в Италия, че вече самото название «Фаланга» се възприема като срамно и позорно. Затова правителството я преименова в «национално движение». От друга страна, Фалангата, като резултат от разложителните процеси, губи своето влияние, а членската и маса непрекъснато се топи. Ако някога по свидетелството на Ейбл Плен тя е имала организация във всяко село и паланка, днес тя е загубила по-голямата част от своите първични партийни организации. Достатъчно е да се каже, че от 9-те хиляди селища на Испания в 5–6 хиляди тя изобщо няма организации.
Този курс на постепенно изолиране на Фалангата от държавните органи най-ясно проличава в двете последователни реорганизации на правителствения кабинет в 1962 и 1965г. При първата реорганизация в 1962г. числото на генералите се увеличава от 3 на 7 (26–105). Същевременно Франко отстранява редица лица от старата фалангистка гвардия, между министъра на благоустройството на градовете и безсменния министър на информацията Ариас Салгадо.
Като говори за тази реорганизация на кабинета, Хосе Гарсия пише «От 18 министерства на предишния кабинет бяха заменени осем. Фалангата, разполагаща в правителството от 1957г. с три министерски портфейла, сега запазва само едно министерство. Болшинството от министрите се оказват представители на „Опус ден“, освен това в правителството бяха включени пет генерали и двама контраадмирали. Важна особеност бе учредяването в новото правителство на поста заместник-председател на Министерския съвет, на който бе назначен генерал-капитан Мунос Грандес. Бившият командуващ „Синята дивизия“ стана втори държавен деец на франкисткият режим след Франко» (20–454). С други думи, Франко определи за наследници на франкизма генералите, а не Фалангата.
Втората реорганизация от 1965г. става пак за сметка на Фалангата. Франко засилва влиянието на финансовия капитал, чиито интереси са най-добре представени от «Опус ден». Между новите министри са: министърът на финансите Хуси Хосе Еспиноса — активен привърженик на «Опус ден» и министърът на търговията Фаустино Гарсия Минхо — също от средите на «Опус ден» и свързан най-тясно с банките, министърът на селското стопанство Адолфо Диас Амброна — крупен земевладелец; министърът на правосъдието Антонио Мариа Орион-и-Уркихо, принадлежащ към най-могъщите представители на финансовия капитал в Испания.
От тези факти не е трудно да се види, че режимът на Франко действително сменя своята главна опора, като се прехвърля от Фалангата върху военната част на финансовия капитал. Същевременно те показват разложението, разпадането на диктатурата, защото става дума за нейната главна опора — фашистката партия, владееща и командуваща държавата. Да се откъсне фашистката партия от държавата — това значи да се срути главната опора на фашистката тоталитарна система, след което нейното пълно разрушаване става неизбежно.
Фашистката партия е църквата на тоталитарната фашистка държава. Именно тя дава идеологическа и политическа санкция за всяко деяние на държавата. Не става дума за случайно сравнение. Касае се за дълбока аналогия, която съществува между фашистката държава на XX век и средновековната феодална монархия.
1. Ако феодалната монархия има църквата като своя идеологическа опора, то фашистката държава намира същата опора в монопола на управляващата фашистка партия.
2. Както църквата е носителят на духовната реакция (обскуратизма) в средновековната държава, така и фашистката партия е носителят на духовната реакция («партийното мракобесие») в тоталитарната фашистката държава.