Ето защо, избързвайки малко напред, ще си позволим да кажем, че тоталитаризмът е толкова съществена черта на фашистката диктатура, на фашистката държава, толкова пълно и цялостно изразява нейната политическа природа, че би трябвало непременно да присъствува в определението на фашизма. В такъв случай определението на Коминтерна би представило фашизма като тоталитарна власт, тоталитарна диктатура на финансовия капитал, на неговата най-реакционна и агресивна част. Именно тоталитарна — не военна, не авторитарна, а тоталитарна диктатура. Какво представляват тоталитарната диктатурата и тоталитарната фашистка държава — това е предмет на следващото изложение.
За тоталитарната държава най-напред говорят самите създатели на фашизма. Мусолини, като изрежда трите главни условия за съществуване на корпоративната система, поставя наличието на тоталитарната държава на второ място след еднопартийната система. Той характеризира тоталитарната държава като «държава, която поглъща в себе си… цялата енергия, всички интереси и всички надежди на един народ» (10–37).
Паул Ритербуш, един от теоретиците на националсоциализма, като се обявява решително против «плуралистичната многопартийна държава» на западната демокрация, определя тоталитарната държава по следния начин: «… тоталитарната държава е онази, с помощта на която една партия или една идеология се е издигнала до тоталност и е предявила претенция за изключителност в политическото изграждане на националният живот…
Тоталитарната държава е едно принципиално нарушение на схващанията за релативизма, които се състоят в това, че всяка партия съдържа една само относителна истина» (101–61 и 62).
За тоталитарните държави многократно се изказва и германският посланик в Лондон — фон Дирксен. С този термин той визира фашистка Италия и националсоциалистическа Германия (39–110, 115, 308, 420).
Най-сетне Шпеер, министър на въоръжението в правителството на Хитлер, в показанията си на Нюрнбергския процес изтъква тоталитарната държава като най-важна причина за катастрофата, постигнала немския народ: «Обаче огромната опасност, съдържаща се в тази тоталитарна система, стана съмсем ясна едва в онзи момент, когато ние се приближаваха към края… Разрешете ми да изложа това по следния начин: към края на съществуването на тази система стана съвсем ясно каква огромна опасност се крие в системи от такъв род даже ако оставим настрана принципа за фюрерството. Съчетанието на Хитлер и на тази система по такъв начин донесе ужасяваща катастрофа в този свят» (99–48).
На Нюрнбергския процес английският обвинител Шоукрос нарича кабинета на Хитлер «тоталитарно правителство» за това, че «не търпи никаква опозиция» и унищожава гражданските и политическите свободи (90–50 и 60). Ейбл Плен представя «Испанската фаланга», която изгражда държавата по свой образ и подобие, като «войнолюбива» и «тоталитарна» (93–261). Курт Рис описва «тоталитарната форма на управление» като такава, «при която свободата на печата и парламента ще бъдат унищожени…» (102–202). А.Манхатан, като цитира доклад на посланика на Мусолини в Мадрид от 25 март 1939г., също говори за «общоевропейски фашистки блок от тоталитарни страни в целия континент» (71–329).
Терминът «тоталитарна държава» се употребява и от марксически автори при характеризирането на фашистката система, особено през последните години. Впрочем още Георги Димитров на Лайпцигския процес в «Десетта въпроса към чиновниците на углавната полиция» употреби този израз, влагайки в него съвсем определено съдържание. Но тъй като текстът има формата на въпрос, който не може да се разкъсва, за да не изопачим мисълта на автора, ще приведем целия 10 въпрос: «10. Вярно ли е, че тъкмо при това напрегнато положение пожарът в Райхстага послужи като сигнал за започване на изтребителния поход против работническото движение и като средство за преодоляване на трудностите вътре в „националната коалиция“, към осъществяването на националсоциалистическото „единовластие“ и към организиране на така наречената „тоталитарна държава“, т.е. към насилствено разтуряне на всички други партии и организации, към „унификацията“ на стопонските, държавните, културните, военните, спортните, младежките, черковните и други учреждения, печата, пропагандата и т.н.?» (58–202).