Когато професорът от Философският факултет на Мюнхенския университет Курт Хуберт бе съден на 19 април 1943г. по процеса на антифашистката студентска група «Бяла роза», едно от най-тежките обвинения срещу него беше, че той произнасял речи пред студентите, в които доказвал необходимостта да се възстанови демокрацията и се въведе многопартийна система в Германия. За това «престъпление» професор Курт Хуберт се нареди между осъдените на смърт.
Най-после фундаменталното значение на принципа за еднопартийността в системата на фашизма бе оценено по достойнство и от заговорниците от 20 юли 1944. Макар мнозинството от тях с генералската си ограниченост да бяха твърде далеч от принципите на демокрацията, все пак по същество и те стигнаха до необходимостта от ликвидиране парнийния монопол на нацистката партия. В разработения от тях план се включва: разоръжаване отрядите СС — частната полиция на партията, разпускане на националсоциалистическата партия и арестуване на нейния апарат. Планът на заговорниците е да използуват «Операцията „Валкирия“». Последната формално представлява план за мобилизиране на силите на резервната армия в случай, че възникнат някакви безредици в тила, особено при положение, че въстанат чуждестранните работници. Но в действителност под формата на мерки против безредици в тила заговорниците съставят подробна програма за действие, за сваляне на нацисткия режим.
Че нацистите се стремят към установяване на еднопартийна система и това е първата и най-важна стъпка в изграждането на тоталитарната държава, може най-добре да се види от самите исторически факти, чиято хронология ще проследим.
Най-напред нацистите унищожават комунистическата партия. Провокационното подпалване на Райхстага през нощта на 27 срещу 28 февруари 1933г. е сигнал за всеобщо настъпление срещу нейните кадри и органи зации. Само през тази нощ са арестувани 10 хиляди антифашисти, по-голяма част от които са комунисти (54–255).
Още на другия ден след подпалването на Райхстага нацисткото правителство забранява всички печатни комунистически органи. В Берлин щурмовите отряди завземат дома «Карл Либкнехт» и го превръщат в щабквартира на политическата полиция. Същия ден кабинетът има заседание, на което са приети два извънредни декрета, формално насочени против «комунистическия заговор», но всъщност подготвят почвата за ликвидирането на всички политически партии в Германия — това са декретът «против държавната измяна и изменническите действия» и декретът «за защита на народа и държавата». «Членовете 114, 115, 117, 118, 123, 124 и 125 от германската конституция се отменят занапред до по-нататъшно разпореждане — се съобщава във втория декрет. — Поради това ограничаване на свободата на личността, свободата да се изразява свое мнение, включвайки тук и свободата на печата, правото на съюзи и събрания, нарушаване тайната на пощенската и телеграфната преписка, на телефонните разговори, провеждането на обиски и конфискации, а също и ограниченията на собствеността се допускат, независимо от установените за това законни рамки» (151–120).
Този декрет формално не забранява комунистическата партия, но фактически я поставя извън закона.
На 3 март 1933г. в нелегалната му квартира в Шарлотенбург е арестуван Ернст Телман. Арестувани са още двама членове на ЦК — Валтер Шекер и Ернст Шнелер.
Обезглавена, лишена от печат, подхвърлена на систематично преследване и обезкървяване, с разкъсана организационна тъкан, комунистическата партия престава да играе ролята на реална политическа сила.
Втората партия, която фашизмът ликвидира, е Германската социалдемократическа партия. Историята на нейното унищожаване е безкрайно поучителна от гледна точка на интересуващия ни въпрос — стремежа на нацистите на всяка цена да създадат еднопартийна система.
Унищожението на социалдемократическата партия също започва със спирането на нейните печатни органи. Арестували са хиляди работници социалдемократи. След изборите за Райхстаг на 5 март 1933г. са арестувани 9 депутати социалдемократи. С това фашисткото правителство недвусмислено показва, че има твърдо намерение да се справи и със социалдемокрацията, както с комунистите преди това, и че само съображения от тактическо естество го карат да не бърза толкова. Дясното крило на ръководството на ГСДП (Велс, Щампфер и др.) продължава да храни илюзии по отношение на новия режим. То си въобразява, че след като Хитлер се разправи с Компартията и лявото крило на социалдемокрацията, терорът ще спре и нацисткият режим ще започне да управлява в съответствие с членовете на конституцията, при което социалдемокрацията ще може да запази положението си на «легална опозиция». В броя си от 6 март 1933г. в. «Форверте» (органът на социалдемократическата партия) публикува статия, в която се казва: «… победата на правителствените партии (става дума за нацистите и дойчнационалите — Ж.Ж.) им предостави възможността да управляват в строго съответствие с конституцията, и трябва само да действуват в качеството си на законно правителство, от което съвсем естествено произтича, че ние ще образуваме легална опозиция… Ние ще ограничим ролята си до делови критики» (89).