… Фюрерът награди със златна партийна значка членовете на партията, държавните секретари: д-р Ламерс, Функ, Крьонер и генерала от авиацията Милх» (89–70 и 71).
Единственият човек от кабинета, който отказва да влезе в партията, е министърът на пощите и транспорта фон Елц Рубенах. Неговият отказ, макар и в много вежлива форма, е по открито идеологически съображения — несъгласие с идеологията на националсоциализма. «Аз вярвам в принципите на християнството — пише той до фюрера — и трябва да остана верен на бога и на самия себе си. Членството в партията ще означава, че аз съм длъжен без всякаква съпротива да приема засилващите се нападки на партийните чиновници против религиозните убеждения и против онези, които желаят да останат верни на своити религиозни убеждения» (89–71).
С това фон Елц Рубенах фактически подава оставка. Оставката му е незабавно приета.
Така още в началото на 1937г. правителственият кабинет става изцяло националсоциалистически: членовете на правителството са членове на националсоциалистическата партия, на нейното ръководство или партийните водачи стават правителствени ръководители. И правителственият кабинет придобива следната физеономия: Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Хес, Розенберг, Даре, Фрик, фон Нойрат, Х.Фанк, Рибентроп.
Всички до един са членове на националсоциалистическата партия и (с изключение на фон Нойрат, който е само член на партията, без да заема ръководен пост в нея) са нейни имперски ръководители.
По такъв начин Законът за обезпечаване на единството на партията и държавата (от 1 декември 1933), който по думите на един от американските обвинители на Нюрнбергския процес е основна мярка в изграждането на националсоциалистическата държава, бе последователно проведен и в правителствения кабинет.
Този момент в изграждането на «тоталитарната държава» е толкова съществен, че към него ще се връщат многократно обвинителите на Нюрнбергския процес. Американският обвинител Сторн, който се занимаваше специално с престъпленията в правителствения кабинет, писа: «Участието на райхслайтерите и другите видни членове на ръководния състав на нацистката партия в правителствения кабинет способствува за устанавянане господство на националсоциалистическата партия и нейния ръководещ състав над правителството» (89–26). В същия смисъл се изказва и главният американски обвинител Роберт Джексън: «Имперското правителство е било само външна форма, ползувайки се от която, нацистката партия е претворявала своята воля в законодателни, административни и изпълнителни актове» (89–327).
Интересно е да се отбележи, че в Италия почти по същия начин се развиват събитията, когато кралят възлага на Мусолини да състави правителство. В кабинета на Мусолини освен самия Мусолини има още трима фашисти, между които признатият икономист де Стефани, двама народници, пет либерали от различни направления и двама общопризнати герои от войната: генерал Дияц — «дукът на победата», и адмирал Тоан де Реаел — «дукът на морето» (112–32).
В първия си кабинет Мусолини освен глава на правителството заема и поста министър на вътрешните работи.
Но до 1925г. Мусолини не съставя «хомогенно фашистко правителство», работи в коалиция с представители на други политически партии.
Едва след кризата около убийството на депутата социалист Матеоти, която трае през цялата 1924г. Мусолини образува нов кабинет само от фашисти. Този епизод е представен от официалния историк на италианският фашизъм Джоакино Волпе по следния начин: «Кабинетът бе цял и само от фашисти. Либералите или станаха фашисти, или изчезнаха от видимо обръщение, както социалистите и народниците. Мнозина непримирими противници или отидоха в чужбина, или бяха принудени да отидат…» (17–127).
Всъщност това съвпада с периода на «изключителните фашистки закони», с приемането на които фашистите забраняват другите партии и завладяват напълно държавната машина. Съставянето на второ, «хомогенно фашистко правителство» е завършек на този процес на формиране на еднопартийна политическа система и изграждане на фашистката държава.
При Франко партията още в началото владее правителствения кабинет и представя типичен случай на превръщане на партийното ръководство в правителство на държавата. По-голямата част от министерствата, между които и най-важните, се оглавяват от водачите на Фалангата.
Правителственият кабинет от юли 1939г. например е твърде характерен в това отношение: 1) Франциско Франко: в партията върховен водач (каудильо) на Фалангата, в държавата — председател на министерския съвет; 2) Рамон Серано Сунер: по партийна линия — президент на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър на вътрешните работи, а в интервала от 1940 до 1942г. става и министър на външните работи; 3) Мунос Грандес: по партийна линия — секретар на политическата хунта на Фалангата и същевременно началник на фалангистката милиция, в правителството — министър без портфейл; 4) Гамеро дел Кастильо: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството — министър без портфейл; 5) Р. Савчес Масас: в партията — член на политическата хунта на Фалангата, в правителството министър без портфейл; 6) Хосе Ибанес Мартин: по партийна линия — член на Фалангата, без да заема отговорен пост, в правителството — министър на народното образование; 7) Алонсо Пеня Боеуф: по партийна линия — член на Фалангата, в правителството — министър на обществените работи.