Останалите четирма министри — нефалангисти — са от военната част и те оглавяват раздробеното на три бивше Министерство на националната отбрана, както следва: Министерството на сухопътната армия начело с генерал Хосе Енрике Варела, Министерството на военно-въздушните сили начело с Хуан Ягуе и Министерството на морските сили начело с адмирал Салвадор Морено. Последното нефалангистко министерство е това на външните работи начело с полковник Байгбедер Атиенса (20–281).
Разбира се, в по-късните Франкови правителства представителството на Фалангата варира в зависимост от вътрешните и международните условия. Но като правило Фалангата владее правителствения кабинет по три начина: първо, чрез получаването на най-важните министерства — на вътрешните (понякога и на външните) работи, на труда, народното образование, селскостопанското производство и узаконеното със специален декрет Министерство на партията, второ, чрез контрол над другите министерства посредством партийни членове, заемащи високи чиновнически служби в тях. Трето, партийното господство на Фалангата над кабинета се осъществява и чрез Франко, който като върховен водач на партията е и несменяем шеф на правителството с неограничено право на постоянни реорганизации на кабинета.
Някои характерни особености във взаимоотношенията между Фалангата и правителствения кабинет са представени от Ейбл Плен: «Известни ключови позиции в кабинета са били считани още от началото на Франковата реорганизация за „сфера на влияние“ на Фалангата.
Постовете, които Фалангата държеше в кабинета, се състояха главно от министерствата на вътрешните работи, на народното просвещение и земеделието, вън от поста ministero del movimento или министър на партията, запазено с Франков декрет за главния секретар на Фалангата» (144–53). По-нататък Е.Плен изтъква, че макар «заеманото от секретаря на Фалангата Арезе Менистерство на партията да представлява теоретически министерски пост без портфейл, то служеше не само за върховна връзка между „движението“ и министерския съвет (фалангистите, упорити в омразата си към парламентарното управление, още отказваха да наричат организацията си партия), но обгръщаше и важния подсекретариат на народното просвещение, Министерството на пропагандата на диктатурата. Този подсекретариат — Vice Secretaria — упражняваше един действително неоспорван монопол върху цялата преса и печата, радиото, цензурата, филмите, театрите, изкуствата музиката и всички останали прояви в областта на културата, забавленията и пропагандата из цяла Испания.
Но над и зад тези постове, които държеше непосредствено в ръцете си, Фалангата фактически упражняваше неограничено влияние и сред другите министерства посредством фалангисти, заемащи високи служби, и чрез въоръжени агенти и преплетени дейности в профсъюзите. Тази преплетена дейност биваше така прикрита и честа, че беше трудно да се познае къде започваше властта на правителството и къде свършваше тази на Фалангата» (93–55).
(Точно затова през 50-те години в Испания най-често можело да се срещне в разговорите фразата «Фалангата управлява всичко».)
Дейността на фашистката държавна и партийна йерархия е така тясно «преплетена» (да използуваме тази дума, макар че по-точният термин е «срастване»), че всеки, който загуби своето високо положение във фашистката партия, неизбежно загубва мястото в правителството и обратно. Серано Сунер например, като загубва постовете си на министър на вътрешните и външните работи, «трябвало да слезе и от мястото си на деен вожд на Фалангата» (141–55). Когато Хосе Луис Арезе (дългогодишен партиен водач) в по-ново време загубва поста си министър на благоустройството на градовете, загубва и положението си във Фалангата и т.н.