Артистът и писател Вернер Финк още през май 1935г. по случай затварянето на кабаре „Катакомбата“ бе сериозно предупреден, тъй като в своите номера се е опитвал упублично да осмее нарежданията на партията и държаватат. Въпреки това предупреждение в своето представление той отново е показал липсата на каквото и да било позитивно отношение към националсоциализма, а с това на обществеността и преди всичко на партийните другари е причинил най-тежки неприятности» (179–93).
Всяка шега, виц или критика по адрес на националсоциалистическата партия и нейните ръководители автоматически попада под ударите на закона. На 20 декември 1934г. е издаден специален закон за «предателството» в партията, съгласно който по най-скоростната процедура се налагат санкции на «предателя». Последният най-напред бива изключен от НСДАП чрез партийния съд, изгонван от работа, арестуван, изпращан в концлагер или разстрелван в зависимост от степента на провинение.
В Италия по времето на фашизма съществува спезиален Закон за защита на Великия фашистки съвет и неговите членове (т.е. ръководството на фашистката партия) подобно на Закона за защита на парламента, сената и техните членове.
Провинилите се в този смисъл срещу Великия фашистки съвет се наказват със смърт или принудителна каторжна работа (13–183).
В този случай се разкрива финансовият характер на срастването на фашистката партия с държавата, техният нерушим финансов съюз, върху който почива и идеологическото им единство. Владейки държавата, фашистката партия си осигурява чрез нея неограничени финансови средства. Тя може не само да раздава държавни постове и синекурни длъжности на своите членове, но и непосредствено да използува държавни средства за свои специфично партийни нужди: първо, заплащане на партийните функционери и, второ, финансирането на шумните партийни мероприятия и кампании.
За своята дейност партийните функционери получават заплата както чиновниците и загубват своята заплата в случай, че от гледна точка на по-висшата партийна инстанция се окажат неподходящи. В своето изследване на италианския фашизъм С.М.Слободской привежда конкретни цифрови данни за ежегодния бюджет на апарата на фашистката партия, който се одобрява от министъра на финансите (110–74).
При това заплатата на партийния функционер е многократно по-висока не само от средната работна заплата, но и от тази на специалиста (инженера, лекаря, учителя, художника и пр.), защото за системата той е по-ценен от всякакъв специалист: политическата система се опира на него, а не на специалиста. По такъв начин той и материално се оказва в привилегировано положение спрямо широката маса от населението. Благодарение на това партийният апарат на фашизма скоро се откъсва от масата и се оформя като особен социален слой, който в Германия официално се наричаше «корпус на политическите ръководители», но който по-правилно ще бъде да се определи като каста.
Неговата особеност се изразява не само в това, че той ръководи и управлява страната, но и в буржоазно-парвенюшкия му начин на живот, обусловен от финансовите възможности. При това положение управляващата фашистка партия се корумпира, а нейните функционери не избягват участта на бюрократи, свързани повече с апарата на своята партия, отколкото с идеологията, повече с кастата, отколкото с масата на партията.
С това може да се обясни странното от гледище на строгия фашистки морал положение, че тъкмо хората от върхушката, сочени на широката маса като образец за подражание — Хитлер, Гьоринг, Гьобелс, Химлер, Розенберг, Лай, Рибентроп и т.н., — след падането на нацистката държава се оказаха баснословно богати, с големи суми в чуждестранни банки. Хората, разпалвали най-бесни националистически чувства в народа и младежта, насаждали омраза към всичко чуждо (негерманско), бяха внесли своите пари в… чужди, главно швейцарски банки! Само от издаването на «Майн Кампф», която се разпространяваше по същество принудително, Хитлер получил 4 млн. долара; в началото на войната Гьобелс е имал задгранично имущество, оценено на 4,6 млн. долара; Химлер е имал в чуждестранните банки около 6 млн. долара (103–145). Най-богат измежду представителите на фашистката върхушка се оказа Гьоринг, с неговите приказни вили и дворци, с баня, чийто под е застлан с плочки от масивно злато.