Разбира се, партийните финанси не са единственият източник за обогатяване на апарата. Наред с партийната каса на НСДАП съществуват и държавни длъжности, синекурни длъжности към големите индустриални предприятия, които предвид на изключителното положение на фашистката партия държат да имат в нея свой платен представител. 78 места в директоратите и наблюдателните съвети на 24 от най-крупните монополи са заети от членове на фашистката партия (103–144).
Заемането на няколко такива длъжности по съвместителство — партийна, държавна плюс синекурна служба в някой тръст — дават възможност за много бързо забогатяване. Но това е характерно повече за самата върхушка на нацисткия партиен апарат, отколкото за средния и низшия слой. Когато крупно индустриално предприятие търси партиен функционер, който да представлява неговите интереси пред фашистката партия и държава, то предпочита висшия партиен сановник пред обикновения функционер по понятни причини. Ето защо инкорпорирането на партийни функционери във финансовата олигархия става предимно на нивото на райхслейтерите и гаулайтерите.
В този пункт изпъква особено релефно паразитният характер на фашистката партия. Създавайки огромен високоплатен партиен апарат (около 800 хиляди души в Германия) наред с държавния, тя фактически го дублира. Така паралелно с държавния апарат се изгражда и друг, унаддържавент, като социална опора на режима и оправдание за привилегиите, предоставени на видните крепители на режима. Лишен от съществени функции по начало, този партиен апарат симулира трескава активност с организирането на паради, митинги, демонстрации, манифестации, факелни шествия, поклонения на лобни места на загинали фашисти, колективни излети, военни и спортни състезания, национални празненства, с които прахосва допълнително грамадни държавни средства. С други думи, не само апаратът, но и цялата му дейност има паразитен характер, струващ скъпо на обществото и държавата. Достатъчно е да се споменат «конгресните дни» на нацистката партия в «столицата на конгресите» — Нюрнберг. В продължение на цяла седмица няколко стотин хиляди души, дошли от всички краища на Германия, са на пълната издръжка на НСДАП по отношение на пътни, храна, нощуване и пр.
Необходимостта от по-дълбоко осветляване на тези проблеми изисква да разглеждаме принципиално новото съотношение на парите и властта при фашистката държава. Тук те си разменят местата. Ако за класическата буржоазна демокрация е характерен принципът «Който има пари, разполага с властта», при фашистката държава става обратното. Абсолютното господство на политиката над останалите сфери на обществения живот изтъква противоположния принцип — «Който има власт, има и пари». Пропорционална в основата си, тази зависимост отразява разликата в йерархичните нива и тогава «по-голямата власт носи повече пари»!
С това се обяснява бясната борба за власт, характерна за партийните функционери и държавници, която се отличава в доста отношения от аспирациите към властта от страна на буржоазните демократи. Поради тяхното лично богатство (имения, заводи, ферми и пр.) те са финансово независими от държавата и не винаги са пряко обвързани с нейните интереси, докато за нацистката партия и нейния апарат държавата е единствен и главен източник на доходи. Така фашистката партия, и по-точно нейният апарат, превръща държавата в оръдие за колективна експлоатация на гражданското общество и националната икономика.
2. Фашистката партия — «държава в държавата»
Срастването на държавния с партийния апарат е така дълбоко и ограничено, че след завършване на този процес става невъзможно да се разграничи къде започва партията и къде свършва държавата. Държавните органи са по своя дух «партийни», т.е. грубо политически, а партийните — държавно-казионни и полицейско-бюрократически. Както точно отбелязва С.М.Слободской, фашистката партия в Италия плаща доста тежък данък за прекомерната си връзка с държавата. Тя просто загубва облика на политическа партия и се изражда в най-груба бюрокрация: «Едновременно с процеса на фашизация на държавния апарат се извършва и процес на одържавяване на фашистката партия с оглед превръщането и в полупринудителна организация, опираща се все повече като държавната власт на бюрократическия апарат и въоръжената сила» (110–75).
Но независимо че при фашистката система става сливане на държавата с фашистката партия, последната в качеството си на монополно управляваща партия се оформя като един институт, който стои над държавата. В този смисъл фашистката партия приема статута на «държава в държавата», тя командува и контролира държавата. «Не държавата ни дава заповеди, а ние даваме заповеди на държавата» (89–27) — заявява самодоволно Хитлер. Но държавата не може да направи същото по отношение на фашистката партия.