През 1939г. съдия на военен трибунал признал смекчаващи вината обстоятелства по делото на един есесовец, застрелял някакъв капрал, когато последният му подава пушката. «При това той е бил във възбудено състояние, предизвикано от многочислените зверства, извършени от поляците по отношение от германската раса. Бидейки член на СС, той особено чувствително реагирал на присъствието на евреи и на възбуденото отношение на евреите към немците; поради това той действувал „съвършено необмислено, с юношески пориви“» (89–615). В друг случай войници от СС са осъдени на «непредумишлено убийство», както е квалифицирано зверското избиване на голяма група хора с ярко изразени елементи на садизъм: «След като примерно, 50 евреи, които правели през деня мост, завършили вечерта своята работа, тези двама войници ги въвели в синагогата и ги разстреляли без всякаква причина» (89–615).
Убийствата, грабежите и разрушенията по време на антиеврейските акции в 1938г. са разследвани от гестапо, партийните органи, гаулайтерите и политическото ръководство, които лицемерно заключават: «В онези случаи, когато евреите са убивани без заповеди или въпреки заповедите, подбуди от низък характер не са открити». А целта на този процес, проведен от «партийния съд», е изразена дословно: «Да защити онези другари по партия, които, движени от най-добри националсоциалистически подбуди и инициативи, са отишли твърде далеч» (89–615).
Последната фраза говори повече, отколкото томове абстрактни размишления над интересуващата ни тема. В нея ясно е изразена главната правна особеност на тоталитарната система: фашистката партия стои над законите на държавата, а нейните членове и организации са свободни от юрисдикцията на държавата. В условията на тоталитарната държава съдът е не повече от един орган на фашистката партия, длъжен да изпълнява нейната воля: първо, съдиите са партийни членове, второ, няма независим от фашистката партия и държава печат. Правистът във фашистката държава съзнава, че заема отговорен държавен пост, доколкото е активен поддръжник на режима.
Обстоятелството, че органите на «правосъдието», макар много рядко, могат да проникнат и безпартийни (хора, които не членуват в нацистката партия), с нищо не изменя нещата. Такива хора обикновено са се престаравали повече от редовите националсоциалисти и тяхното раболепие пред режима се е изразявало в по-големи жестокости.
Един «отговорен партиен ръководител» (гаулайтер или крайслайтер) може определено да влияе върху съдебния процес или да го прекрати, особено след 1938г. Ако подсъдимият е член на фашистката партия, с политически заслуги към нея и ако ръководството на последната счита, че подсъдимият трябва да бъде оправдан, съответната присъда често се е издиктувала на съдията по телефона. Що се отнася до уобективносттат, тя не е нищо повече от «предрасъдък на формално — либералното право». Най-сетне юристът помни думите на министъра на правосъдието Керл, който казва: «Предрасъдъкът на формално — либералното право се заключава в това, че кумир на правосъдието трябвало да бъде уобективносттат. Сега ние се добрахме и до източника на отчуждението между народа и правосъдието и за това отчуждаване в края на краищата винаги е виновно правосъдието. Защото какво означава обективност в момента на борба на народа за съществуване?
Знае ли обективност войникът, който воюва, знае ли я армията, която побеждава? Войникът и армията знаят само едно усъображениет, признават само един въпрос: как да спася свободата и честта, как да спася нацията.
По тоя начин от само себе си се разбира, че правосъдието на народа, който се бори на живот и смърт, не може да се благовее над мъртвата уобективностт. Мероприятията на съда, прокуратурата и адвокатурата трябва да се диктуват изключително от едно съображение.
Не безпринципна обективност, която означава застой и заедно с това закостеняване, огчуждаване на народа — не, всички действия, всички мероприятия на колектива като цяло и на отделната личност трябва да бъдат подчинени на насъщните надежди на народа, на нацията» (58–263).