Същата история виждаме в случая с Грегор Щрасер, съперника на Хитлер в националсоциалистическата партия. На Нюрнбергския процес беше представена бланката с подписа на Гьоринг, който търси полицай да убие Грегор Щрасер, като обещава лично да го амнистира след убийството.
Франко процедира по същия начин, когато в неговата фашистка партия («Испанската фаланга») за пръв път възниква вътрешнопартийна опозиция. Той я смазва безпощадно. «Хедирла и неговите последователи, „старите ризи“, които се групирали в една малка разколническа организация под името „Истинска фаланга“ или ФЕА, били арестувани и хвърлени в затвора, докато вождът на традиционалистите бил заточен» (93–51).
Аналогична ситуация описва П.Толиати в Националната фашистка партия на Италия, когато в нея възникват вътрешнопартийни разногласия: «За да реши задачата да стане единна партия на буржоазията, фашизмът трябваше да свърши с разногласията в своите редове. Именно тогава Мусолини ясно формулира новата цел — уда смени кадрите на фашистката партият. Именно тогава Мусолини издига концепцията, че фашистката партия не може да удържи властта със същите кадри, с които тя я завоювала.
Процесът на борбата със старите кадри не беше лек и праволинеен. Старите кадри бяха свързани с различни групировки, с масите. Анализирайки данните за ръководния състав на фашистката партия, може да се каже, че едва към 1927г. операцията по подмяната на кадрите завършва. От ръководните постове на местните фашистки организации са били снети участниците в движението от 19-та година» (116–66).
Никой във фашистката държава не е гарантиран от репресии, никой не е сигурен в своята безопасност. Това се отнася както за обикновения гражданин или член на фашистката партия, така и за държавните, военни и партийни ръководители. В това отношение е интересен отговорът на фон Папен по повод събитията от 30 юни 1934г. Когато Максуел — Файф (английски обвинител на Нюрнбергския процес) го пита защо не се е обявил против убийствата на Хитлер, защо не е казал: «Аз не искам да бъда съучастник в убийство, в хладнокръвно убийство, явяващо се оръдие на политиката», за да провали по такъв начин престъпния режим, фон Папен му отговаря с една знаменателна фраза: «Това е възможно, но ако бях го казал публично, аз бих изчезнал вероятно някъде точно така, както и моите сътрудници» (63–413).
Управляващата партия при фашистката система поради срастването и с държавата загубва последните останки от демократизъм в своя вътрешнопартиен живот. Той се превръща във военно-полицейска формация, която разрешава всички свои противоречия с едно универсално средство — затвора и куршума. В нея няма спорове, политически дискусии, публични разисквания — там цари сляпото единство, единството на подчинението и мълчанието, на взаимното шпиониране и доносничество. Вместо демократизъм — политически бандитизъм, вместо публичност — секретност. Такава партия представлява съюз на единомишленици, чието единомислие е в това, че се отказват да мислят.
Поради тази причина никога партийното ръководство не може да бъде сменено отдолу, по волята и желанието на партийната маса, както е нормално в една политическа партия. Историята на фашизма не познава случай, когато членовете на фашистката партия в някоя страна да са снели ръководството и да са го подменили с нови хора. Ако стават някои изменения в състава на ръководството, обикновено те се извършват отгоре и единствено във върховете. Всяко желание на фашистката партийна маса да измени отдолу нещо се възприема от върхушката като вот на недоверие, подкопаване на основите на партията, което се наказва сурово. Партийната върхушка на фашизма разполага с всички средства за контрол и наказание, докато партийната маса е абсолютно безправна, практически лишена от възможност за обратно въздействие върху партията. Партийната маса не разполага дори с печат, за да оформи в себе си някакво течение или политическа тенденция. Принципиалната невъзможност да се оформи различието като политическа тенденция и опозиция на ръководството произтича от факта, че редовият член на фашистката партия няма достъп до партийния печат в случаите, когато не е съгласен с ръководството; трибуната му се предоставя само, когато иска да изрази подкрепа на последното или да го хвали. Гьоринг в показанията си на Нюрнбергския процес откровено и точно изразява становищено на националсоциалицма относно политическата опозиция: «Ние считаме за необходимо да не допуснем съществуването на каквато и да било опозиция. Ако всеки знае, че ако започне да действува против държавата, ще завърши в концентрационен лагер… това за нас е полезно» (90–60).