По такъв начин тоталитарната фашистката държава връща обществото зад традициите на либерално-буржоазната епоха, премахвайки усвободата на трудат — първата и най-важна придобивка на демокрацията след падането на феодализма, — като въвежда отново извъникономическата (политическата) принуда над хората на труда.
В това отношение корпоративната система, чието създаване италианският фашизъм счита за своя «законна гордост» (Мусолини: «Корпоративната държава е типична организация и законна гордост на фашистката революция») (10–53), е по-съвършена. В 12 конфедерации на работниците и работодателите тя обхваща цялото гражданско общество (индустрия, земеделие, търговия, морски, въздушен, сухопътен и речен транспорт, банки), включително и свободните професии, които образуват тринадесета конфедерация. Тоталният, всеобхватен характер на синдикатите се постига чрез задължително по същество членуване в тях, което се осъществява чрез удръжките на администрацията. По този повод в книгата на Дж. Ботай — един от авторите на корпоративната система и на «Хартата на труда» — може да се прочете следното «Споменахме вече за намаление на съществуващата разлика между положението на членовете и това на незаписаните в сдружението членове, колкото се отнася до това, че и за едните и за другите важи задължението за спазване на колективните договори и заплащане на вноските» (10–71). Задължителната членска вноска е в размер на един среден работен ден за работниците, а за работодателя същият работен ден, умножен по броя на трудещите се в неговото предприятие. «Освен задължителните вноски уставите на сдруженията — продължава Дж. Ботай — могат да наложат „само на членовете“ плащането на допълнителни вноски. Те нямат повече държавен, а договорен характер, тяхното събиране е в тежест на сдружението…» (10–75).
Държавното ръководство и контролът над сдруженията, синдикатите и корпорациите се осъществява посредством положенията на «синдикален закон» от 3 април 1926г. Според текста на закона «законно може да бъде признато за всяка категория работодатели, работници, артисти или професионалисти само едно сдружение» (112–133) — повече не, защото многообразието затруднява контрола на държавата и освен това противоречи на нейната главна цел — уеднаквяването на обществото.
Друг пункт от същия закон гласи, че непризнати от държавата сдружения не могат да съществуват, тъй като това ще бъде антидържавно сдружение на принципа «Който не е с нас, е против нас».
За сдруженията, признати от държавата, текстът на закона предвижда цяла редица ограничения, които ги правят абсолютно зависими от държавата. Ето някои от тях: 1. «Сдруженията не може да поддържат връзки с международни организации без разрешението на държавните органи»; «В никой случай не могат да бъдат признати сдружения, които без позволението на правителството имат каквито и да било връзки на подчинение или зависимост със сдружения от международен характер» (112–133). 2. «Назначаването или избирането на председателите или секретарите не е валидно, ако не е утвърдено със заповед на надлежния министър, в съгласие с министъра на вътрешните работи. Даденото утвърждаване след това може да бъде отменено във всяко време» (112–133). 3. Член 8 от синдикалния закон закрепва подчиненото положение на ръководните органи на сруженията и синдикатите спрямо държавната администрация: «Общинските, окръжните и провинциалните сдружения са подчинени на надзора на префекта и на попечителството на провинциалния административен съвет, които упражняват това си право по начините и съгласно нормите, които ще бъдат установени от правилника. Областните, междуобластните и националните сдружения са подчинени на надзора и на попечителството на надлежния министър. Компетентния министър в съгласие с министъра на вътрешните работи може да разтуря ръководните места на сдруженията и да предоставя всички права на председателите или секретарите, но за време не повече от една година» (112–134). 4. Член 18 на синдикалния закон забранява стачката, и при това: «когато авторите на нарушенията, предвидени в предшествуващите алианси, са повече, главатарите, подбудителите и организациите се наказват със затвор не по-малко от една година и не повече от две години независимо от глобата, установена от предшествуващата алинея» (112–138). Според фашистката юрисдикция «стачката е безправие, което основите на правната държава не допускат» (112–143), и затова по собствените думи на Мусолини стачките трябва да се «изпратят в архивата на историята» (112–144).